“Второ, най-сетне. Лежа си аз в катедралата от хербарии, в ушите ми още писка панфонията от костурите, щурците и книжните лодки, Олда и тя продължително се оттича от кожата ми на кристални, солени капки, та току прокарвам показалец по най-важните места от тялото си и облизвам сока й и премижам, премижам, хубаво ми е на поезията, да бях чешма в планината, щах да ромоля и да омайвам сърните из гъсталака, на спирали да се спущат и идват да си потапят гъделичкащите муцунки в гладката ми, течна душа и аз да се преселвам на утолили жаждата си въздишки в лъщящата им козина, и като съм се омаял така на романтична космонавтика и вече едва ли не надушвам сладката дива миризма под късото им опашие да се сключва около водите ми, чувам в езерото, дето ми е на две желания разстояние от ходилата „шурполене“, ще кажеш във водоема се преобръща, от единия си хълбок на другия, някаква огромна и прастара самка, която някога е имала за любовница луната. Никаква самка не беше, ами три свини! Гръцки, направо древни! Вонящи на узо и студени водорасли. И тиня. Ей така ги усетих. Изпървом. На кратки изречения. Толкоз. Въздействащи. Бяха. Повдигам се на един лакът, с другата ръка си накланям междуцарствието на ходенето, хем да не ми запречва погледа, хем да не претърпи внезапно и невъзвратимо отхапване, и гледам, по повърхността на езерото едни черни косми разчесват на четка небето и правят триъгълни водни нащърби, върху тях, гущери, се хванали като сърфисти за пощуряла дъска, с изцъклени очи и изплезени езици, и псуват, на френски, брех, пропях си, брях, през запетайки, тия, ще ми, вземат акъла, и ще го, изсмучат точка както само, французойките знаят, и на всичкото отдолу по отразеното горно на небето, изплуват към мене, на зигзази, същи олимпийски акули на късо месо. Както казва Платон Дебелия Широкоплещ, който си го е шубе е смело диване изобщо не се стреснах изоставих запетаите на лакът си останах и се втренчих тях гледам какво въображение ще ми създадат и дали тия три чернокосмести триъгълника порещи вода небе като същински атинянски брошки ще възпроизведат от себе си нещо друго освен желание Volvo volvere vulva и сплаш или ще трябва като си подадат муцуните откъм края на водата началото на брега да им прасна по един тупаник и да ги приспя и пряспа на зимнина ама ония както плаваха ала ужаса на подподлизкурко Курц из водилището взеха да се издигат не напред и към сушата ами нагоре и изкъмто небето и те наистина били пеперуди и плували по гръб и изобщо не биле не свине ами това им била новата прическа на сладострастието и отгоре им на косоподстригването французи не гущери върху едната Сен Джон върху третата Фердито Селин Франкстис Акцизний върху средната дърдорещ си най-свойски с пуйки и върху една от тях и всеки си приказва неговото свое от амвона междуветрен а трите му притежателки се въздигат шляпат във водата издишат водата на струйки я плюят от устата и оста си като мраморни фонтани и блестят франсетата гъргорят ония се лъсват запреждат слънцето голи-голенички муцки само лула да втъкнеш и да си запалиш между краката им се стичат капки капят капк акп капк кап и аз, Ют, не издържах, и започнах да мисля, отново, и доколкото е възможно, граматически, пунктуационно, без потоци, ами окръглящо, на езеро, със свръхдълги изречения, та да чувствам като голям наратив, да чувствам като местност, като дъжд произвеждан от тяло, от три тела, също полудял неврон в окото на Бегемот, с моето си око, даже и с двете, взрян, оцъклен в тия трите, над водите, съешаващи се с французи, и право слово, непотъващи, ходещи, пъпотанцувалки с дайрета, вързани през кръста и окисляващи черните им косми, и ритмуващи в билата им, по водата, пред мене, реших и аз да се изправя, да ме видят, и да се възгордеят, а аз да се изпразня, да се изпразня от желание да ги целуна като октопод, и да забия камбаните си, да забия камбаните си, да забия камбаните си.”
Автор: Захари Захариев
Текстът е ръкопис от новела.