жаждата бяга и търси никого
могъщите дробове отчаяно рухват
с тежка телесна повреда от 9 до 5
вечността се закача като отрязан глас
на разпадащи се езици
дъното се пропуква отвътре
водата невидимо гасне
вените притискат брега
отпускаш ребрата си и се разтваряш
ръцете са ръждясала котва
прегърнала ежедневието
потопени сетива поглъщат празнината
измъчвам влажния въздух
ще акостирам като изсъхнала сянка
прииждаща в края на работния ден
преливаш ми само тъгата си
полюс
в три сутринта земята е плоска
часовите зони зарастнаха
спъвам се в океаните
които разгъваш с очи
сезоните осиновяват
забравена единица време
градусите обикалят пукнатини
късат зелената светлина
и откриват любовта в разстояния
височината отмества тъгата
от раменете ни
забравата e минусова температура
добре дошла
нова ледникова епоха
различна дълбочина
кислородът не съществува
попиваш брегове в хотелската стая
преди да напуснеш свободата
допирът образува небе
спъва дъното пред обектива
когато кацнахме на луната
споменът отваря студения въздух
скоростта ни прегръща преди да се случим
надморската височина сънува гравитация
пуснахме котва в далечината
приливът разглежда съзвездия
ние сме остров
забравен в открития космос
потъвам нагоре
бурята на каишка
косата ти е плътен възел от лято
познавам сянката ти
като продължение на моята
всеки допир нахлува във вечността
и оставя следи от език
по гръбнака
като изпусната котва
брегът си поема въздух
зелена светлина
бреговете
(безпрепятствено давещи се
в дълбочината на август)
отдавна викат нищото
минаха 10 години
от смъртта на ейми уайнхаус
в нетрезва величина
безкрайното лято
неизменно ме разяжда
отвътре
преписвайки тъмнината
като име на някой
който още не се е родил
животът минава през мен
и от раната
зее времето