Малките дъждовни катарзиси в “Капка, изпреварила дъжд” на Диана Саватева

Винаги съм усещала стихотворенията на Диана Саватева като удивителна сплав между поезията и новините: тази прецизност на езика, това внимателно подбиране на точните думи, така че когато детайлът говори за същината, да не е нарочно търсен ефект, а експлозия на стила. Откривам тази специфика и в новата ѝ книга “Капка, изпреварила дъжд”, където дори всеки отделен стих е като урбанистичен репортаж, но градовете са предимно вътрешни и добавят свят към света.

Още на ниво заглавие си позволявам възможно тълкуване, че философията на случването не е задължително в големите процеси и събития, че частицата от цялото също е отделна вселена. Това микроскопично вглеждане в битието, което по правило толерира играчите на едро, отново потвърждава, че Диана Саватева е прецизен словесен регистратор на “малки изгубени морета в градската пустош”, на тънки, взаимно проникващи пейзажи от модерните времена. Затова и словесният инвентар в тази книга изгражда и мистификации, и малки притчи (“дом ли е или странноприемница”), теории и антидефиниции.

(…) Меря стъпките си
като думи
казани след любовта
Меря думите си
като стъпки
край могили
укротени листопади
Не е трудно да избягаш
Трудно е да задържиш
страстта към бягството

Чета тези стихотворенията и като свидетелства от измъкващото се време. Като разбъркан календар, който отчита не толкова хронологията и класическата подредба, а разлиства страниците си, за да ни напомни, че времето е вътрешно понятие, действие от ярката лекота или тежест на това, което оставяме, преминавайки. Впрочем календарът в книгата е поместен в цикъла “Плачеща райска ябълка”, започва с месец май, завършва с април, но според мен крие и един особен, тринайсети месец, наречен “Изобилие”:

 

Изобилие – плодовете на клонката зад прозореца, от теб
създаден. Плодовете в кошницата – цветно отражение на
всички прекосени сезони.
Само в плодовете зелено и червено, тръпчиво и сладко,
неопитност и зрялост се сливат толкова естествено.
Шарката на живота.
Изобилие – плодовете в сърцата, готови да те следват,
когато си само семе в неоткрита все още Земя.

 

Книгата “Капка, изпреварила дъжда” сякаш тълкува смисловите гравитации на съвремието и чрез заглавията на трите цикъла – “Непрогледна светлина”, “Плачеща райска ябълка” и “Космическа прашинка”, лично за мен тези поетични цикли са своеобразните дялове от философията на Диана Саватева, нейните онтология, гносеология и аксиология, диалектиката ѝ на разговорите с читателя.

 

Дъждовина – така баба наричаше водата, дар от небето.
Завалеше ли, поставяше на двора съд –
да гледа как се пълни, бе една от формите на щастие за нея.
Дъждът е това, което можем да понесем –
кал върху мислите ни или струи,
които отлитат обратно нагоре.

Книгата съдържа и визуални прочити на художника проф. Светозар Бенчев, който споделя, че стиховете на Диана Саватева са много изобразителни – определение, което ме връща към специфичната репортажност в нейните думи. Специално внимание заслужава последният текст в книгата – “Безкрайна поема”. За мен тази поема разказва цялата книга, но накратко. Както капката разказва дъжда, изпреварвайки го. Както талантът разпределя света в себе си, изпреварвайки началата му.

Автор на текста: Йорданка Белева

Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“.

Ревюто е препубликувано от “Портал Култура”.

* Заглавието е на сайта на Бургаска писателска общност.