ИЗБЛЕДНЯЛА СНИМКА

Себе си искам сега да си спомня…
Докато изписва дъждът
поредните свои истории
отвън по стъклата…
Капка по капка –
и заприличва прозорецът
на времето ни разклатено –
мълчат уморените от глупостта,
а тези, които нямат
какво да ни кажат,
говорят, говорят, говорят…

Себе си искам сега да си спомня…
Не избледняла дата,
не име, изговаряно често,
не лице, с оживена мимика…
Парче по парче
искам да залепя стомната
на свойта душа,
прелетяла над черното,
разхлабила примките,
изплатила греха си –
сторен-несторен…

Себе си искам сега да си спомня…
Моментната снимка,
преди есента да разкъса
гердана си от кехлибар…
Зрънце по зрънце
събирах безспорните
съкровища на есента…
Но късно се сетих:
сега едва сварвам,
а трябва да вдигна
мокри криле за полет…

Себе си искам сега да си спомня…
Гласа си, изгубен
от дълго надвикване с вятъра
и още по-дълго мълчание…
Вокал по вокал…
Гласът ми е проснат
в тревите изсъхнали,
като куцо щурче – без вярата,
че пак ще прозвъннат чанове
и ще повикат след есента
в сърцето конвулсии пролетни…

Себе си искам сега да си спомня…
Едно зачервено утро,
в което Мирът обуваше чехли
и сънено се протягаше,
докато в оная кухня световна
ухаеше сладко кафето,
а гларус почукваше
вън, на прозореца, за да ми каже,
надвикал с мълчание болката:
„Имам нужда от теб!
Имам нужда от тебе, Любов!

Себе си искам сега да си спомня…

***
На теб!

Отведи ме оттук,
да избягаме, моя Любов!
Зад зида от отровни усмивки
ме хвани за ръка, изтръгни ме като бреза,
поникнала на грешното място,
бреза тънконога в пустиня.
Отведи ме оттук!

Остър вятър кове
за мене измамни гривни,
за духа ми – прозрачни окови.
И със бузи издути изпива сока ми брезов.
Прогони този вятър оттатък зида,
не ме давай, моя Любов!
Отведи ме оттук!

Отмаля Пролетта.
А и Лятото катастрофира.
Онемя Есента. Емигрираха птиците.
Дълга Зима отново плете дантели ефирни.
И дори за мен, за брезата, студено е.
Ти грабни ме, моя Любов!
Отведи ме оттук!

Един облак пълзи
и някого долу проклина.
И на теб се заканва, ала не бой се!
Просто нежно хвани стъблото ми брезово,
изтръгни ме с последни сили…
Не ме давай, моя Любов!
Отведи ме оттук!

 

АТЛАНТИДА

На сина ми
и неговите синове

Мое малко момче –
най-големият
майчин залог за живота,
изсветляха годините
по моите слепоочия
и по твоите…
А пред нас за надежда
сур елен всеки ден оставя следи,
ала оня ловец – Животът,
прицелва се точно…

Аз вървя след елена.
След мене с децата си ти.
Този свят е студен, по-студен е
от Атлантида.
Аз не знам ще потъне ли.
Атлантида е болният стих –
той в душата ръми,
аз притискам го мълком у мене.
– Не потъвай – му казвам, –
дори и аз да си ида!

Мое мило момче –
най-големият майчин залог,
той – ловецът-Живот
с пълна пазва с любов
от мен си отиде! Ти си водещ сега –
здраво стискай двете момчета!
По леда да четат
та следите бели да видят!
И така във душите си
ще спасят Атлантида!

Поет, белетрист, преводач от 5 езика, антологист, културен модератор. Директор за Балканите на МАП (Международна асоциация на писателите). Председател е на Славянска академия. Главен редактор на сп. „Знаци“. Член на редколегиите на литературни списания в 5 славянски страни. Член е на Съюза на българските писатели и на неговия Управителен съвет. Редовен член на 3 международни Академии за литература и изкуства.
Първа за литературата я открива Дора Габе и я представя пред публика, а Елисавета Багряна е една от поръчителките й за СБП. Автор е на 13 поетически книги на български език и на още 12 книги, публикувани в други държави. Превеждана е на над 20 чужди езика.
Носител е на редица престижни национални литературни награди, сред които: за дебют – „Южна пролет“, за цялостно творчество – „Изворът на Белоногата”, наградата „Дора Габе”, а напоследък – Почетен медал „Пейо Яворов“ (за значими заслуги към българската литература) и др…
– Лауреат е и на международни литературни награди в Русия, Полша, Великобритания, Латвия, Сърбия, Черна гора, Македония, Република Сръбска.

ВТОРНИЦИ, ВРАТИ, ВЛЮБВАНКИ

тази вечер роклята ми шептеше на женените мъже, че съм прилично хубава, прилично чакаща, прилично непозна та, и те си позволяваха да ме погледнат с крайчеца на окото си – колкото да си кажат: „Прилично е да не се изневерява.“ Беше вторник вечер, която вещае само влюбванки и врати, през които влизат мъже, за които трябва да пишеш. Аз оти вах при стела. От половин година тя работеше в бар, който се намира на софийска улица, на която токчетата на жените се чуват още две улици преди нея и още толкова след това. Кал дъръм и мрамор, подредени от мъже, които знаят какви жени ще вървят по улицата, и това им е напълно достатъчно, за да свършат работата си безупречно. стела беше изрусени 160 сантиметра чиста ярост. изрусен ангел с много тежък харак тер, станала барманка, а мъжете в бара (и те спасители там, и те жътвари на русите жени) бяха готови да направят каквото поиска ангелът с изрусената коса. във вторник тя имаше дос татъчно малко работа, че да водим лек разговор.
Сядайки на бара, като по часовник влезе мъж – прилич но облечен, прилично чаровен, прилично непознат… Няма какво друго прилично нещо да кажа. Усмихнах си се сама, за щото в главата ми просто се редуваха думите – влюбванки, вторници, влюбванки, вторници, врати през вторник с влюб ванки.
Беше му нужно едно мое „връзване на коса“ време, за да види дали имам пръстен на ръката и да ме погледне с „мога ли да седна до теб“ погледа. Очите ми, които не успяваха да го обхванат в целия му ръст, се катереха нагоре-надолу по тя лото му – от кестенявата му коса до ръба на панталона му и обратно. исках да се уверя, че е толкова хубав, колкото мис ля. Но, въпреки че изморих очите си с цялата тази трениров ка, те отдавна отговориха на неговия ням въпрос с още по нямо „да“.
Той поръча два пастиса и като цяло знаех, че ще се каним да си тръгнем заедно. сприхавите секунди, в които стела опипваше чашите и се чудеше къде ли е пастисът, бяха ужил ващо дълги. Пръстите ми потропваха по тезгяха, давайки ѝ направление накъде да погледне. тези нейни грешки кара ха мозъка ми да репетира начина, по който непознатият ми приятел се връща, позицията, която заема, усмивката, която ще ми подхвърли. времето не ми стигна да изрепетирам как во ще му кажа, нито да реша колко бързо ще се влюбваме. За това още когато хвана двете чаши пастис, реших, че е време.
За да се уверя, че е толкова красив, колкото си мисля, очите ми обиколиха цялото му тяло още веднъж. Беше фо тограф – разбира се, че беше фотограф. и преди съм имала вторнични влюбванки във фотографи, но заради този бях готова да приема, че всички други не знаят какво е обектив и камера. Ако беше казал, че е единственият фотограф в света, щях да повярвам. и тъкмо докато се отричах от всички дру ги фотографи, стела пусна „Don’t Let Me Down“ на Бийтълс. Ако беше по-близо, сигурно щях да я целуна. и точно като във фотографията – един момент се състои от няколко ком понента, а часовникът, който премести стрелките си ненор мално точно с Бийтълс, даде сигнал за образуването на един перфектен момент – любовна песен за най-мразената жена на света, вкус на сладко коренче от Сирия, аз с най-красивите токчета, стъпвали по този под, и мъж, за когото можеш само да пишеш, и пишеш, и пишеш. А и е единственият фотограф на света.
* * * След три часа излязох от бара в света с другите фотогра фи. Напускайки бара, развалих композицията на перфект ния момент. Оставих и името му, и адреса му, и листчето с те лефонния му номер при стела. Нямаше как обаче да разваля най-красивото влюбване с връзка.
Беше ми ясно, че фотограф семейство не прави… а аз – също.