***
Не питам
защо накъсваме думите
като билети
за отменено представление,
като вятър
под палките
на полудели диригенти,
в постоянни
оратории, симфонии
за победи,
във военни стихове.
Млади сме
за дивизиите
на хоровата реч,
стари – за струни
на оркестъра.
Повтаряш ли
въпросите –
използват ги
като оръжие –
неизбежно е:
участваш ли, твои са
мирът, битката,
жертвите.
***
Вниманието е оръжие,
когато сирени
като великани
стъпкват
работливите мравки
на мислите
и мъртвите потъват
като вино
в големите гърла
на малки
екранни говорители.
Приласкават пияни призраци
на измислени
голиати и давидовци.
Няма сън, няма
край, само епилог
за дребните селища
на епохите.
Няма помен
от спомени:
предрешват се
дресьорите в лъвове,
лъвовете –
в кротки пазители. Няма
затишие – пропаст е –
за повалените. Падаш
под използваното
срещу теб
твое оръжие.
***
Развързват се
отвътре вървите,
които ни държат
изправени,
но все така
заплитаме дните
като насекоми
в прокъсана мрежа.
И с въжета
издигаме бели
съшити слънца,
за да можем
да премълчим,
че е късно,
тъмно, мъртво,
че нощта повтаря:
стъпчи всички, инак
ще те стъпчат.
Разменяме си думи
само според ехото
на нужното.
Така се споделят
трохи, истини
за посоки, за пролуки –
съгласно закона
на мравките.
Тихо, да не се чуе,
че по пътя човекът
остава
само възел,
който никога
не се развързва.
***
Скупчихме се
като пеперуди,
всичките – нетрайни,
незаменими,
непонятни
и за нас самите.
Въртяхме се
ден след ден –
сякаш вързани
за грамаден пумпал –
с неизброими,
несломими, ненужни
пламъци
за убиване, стени
за разбиване, мрежи
за късане.
Чухме – обясняват се
неудобства,
несъгласия, причини
за нерви
и рани, но не знаем
колко ще погълнат
огньовете,
щом карфицата
и човека пробожда,
щом за делата му
накрая
само от пепелта
ще се узнае.
***
Похвално слово
за пламъка.
Сила за всички
свети застъпници.
Вечен олтар
за пророците
с камшик в ръка.
Власт за праведника
с кучешка глава.
Предводители, подбудители,
кога ще е готова
кладата, кога.
Какво чакате – водете
непознатите, непонятните,
нееднаквите.
Един по един,
един след друг.
Защо се бавите – идвайте
да гледаме. В огъня
да набъбва
кожата на грешника.
Да блести. Да съска.
Да се лющи. Люспи
на риба, на влечуго,
на чудовище.
Кръвта на звяра
да обвива въглените
като смола.
Присъда е, кехлибар е
всеки израз, всяка искра,
всяка форма
на свобода.
Стихотворенията са включени в „НЕ“ – четвъртата поетическа книга на Александър Христов.
Александър Христов е автор на четири поетически книги: „Крайпътна обител“ (2017), „До първата сянка“ (2021), „Ако мястото е време“ (2022), „НЕ“ (2024). Доктор по българска литература. Асистент в Катедра „Българска литература“, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Носител на награди за поезия, белетристика и критика от различни национални конкурси. Негови стихотворения са превеждани на английски, испански и немски език.