*
Да изгубиш тъжно слънце.
Да изгубиш слънце, което не желае своя демон,
макар прокълнат и загинал вече.
Слънце и сянка в дълбоката нощ…
…
В дълбоката нощ:
седем непрекосими езера,
седем бродещи призрака,
без наказание или вина.
В дълбоката нощ :
три сестри-змии,
три яростни мишки,
три настръхнали маски.
Коварно слънце.
Изгубена нощ.
Нямата ѝ душа –
замислен странник.
Там положѝ
най-дълго чакания си сън.
Там положѝ молитвата ти, все притихнала
в повърхността на думите.
Паднало, издигнато.
Слънце за губене.
*
На разсъмване плътта разкъсва стените. На разсъмване студът прорязва пръстта.
Вдигам поглед, но късно, твърде късно. Мечтата под ризата цинобърна окъснява.
Тези, които обичаха, само забравиха. Забрава съдбата вечна загърна.
Последен влак и за последно пътник по съмване, щом камбаните бият в съзвучие.
Отдалече далечна надежда се свива в скута на бледата зора.
Двама влюбени, притиснати в прегръдка тъй горчиво-сладка.
Пръсти прилепени. Разклонени клони – срещи закъснели.
Окъснелите молитви все още си тръгват. Все още очи, пълни с корабокрушението на облаците.
Птица на нощта… Викът ѝ трепери в ранната утрин и стене с пухкавите криле на страданието ѝ, които влюбените не чуват ни най-малко, освен ако не се целуват жадно.
На сутринта сълзите им ги разкъсват упорито – трескави, забързани и бледи. На сутринта погледи-опали отразяват остриетата, сразили пръстите, стиснали камата на изстиналите им очи.
„Вдигни глава!“. Ала злокобен сън не се стаява под червената риза цинобърна…
На сутринта, щом прозвучи стенанието на оковите на произволните им съдби, които вещаят без угризения очите да се разделят, с поглед остър и твърд, а пръстите да сочат, треперещи и трескави кинжалите, потопени в мъката на онези отдавна вече изгубени нощи без изобилието на ласките…
Моментът щом настъпи изхлузват се едни от други уморени, избледнели пръсти на изгреви, които не се любят както снощи.
*
Дърпам сенките безпаметно,
за да си спомня.
Дърпам думите дишащи –
още един дъх
да поема.
Издърпвам думите,
фантазии запъхтени.
Съхнат на челото сълзи и упорство,
дишащи, кристално ясни са все още.
Дърпам сенките,
за да си спомня,
че ме бранят.
Ирен Михайлова е български поет, писател, художник и психоаналитик, родена е в София, България през 90-те години, която пише и публикува предимно на френски и български език.
Тя е автор на осем поетични книги, седем от които на френски език : „Дърпане на сенките’’ (Tirer les ombres, Sans crispation éditions, 2023), „Небе на спомена’’ (Ciel de ma mémoire, L’Appeau’Strophe éditions, 2024), „Произход на загубата’’ (Cosmogonie de la perte, Sans crispation éditions, 2025), на един поетичен роман „Писма до несъзнаваното’’ (Lettres à mon autre, Sans crispation éditions, 2025), на един автобиографичен роман “Другата мъка” (Trésor Noir, 2025), както и на една артистична книга с художествени произведения и поезия (“Paraboles sur le coeur, Poésie.io., 2024”).
“Дърпане на сенките” е първата ѝ книга на български език, адаптация на първа част „Сянка от злато’’ на книгата „Дърпане на сенките’’ (фр., 2023).
Поетесата е публикуване в множество литературни списания във Франция (ARPA, À l’Index, Traversées, Phoenix, Fragile и т.н.), в България („Нова Асоциална Поезия’’, „Литературен вестник’’, „Е-същност’’, „Тетрадката’’ и т.н.), както и Испания (Telùrica, Tortuga Bulgarа).
Тя е съавтор, редактор и илюстратор на френското литературно списание за съвременна литература и изкуство „Нажежаване’’ (Peau Electrique – Laboratoire de création contemporaine), за което също превежда български автори на френски език.