СИБИЛА*
Януари…
Не е трудно да се предвиди времето, което се задава.
Нощите ще бъдат още по-студени,
като замръзналите сълзи на моите сестри.
Още спя, свита на кълбо, като куче,
отварям полуживото си око и се взирам
в ангелите,
в белите духове,
във всяка мъртва душа, която свети без сянка.
Махам от себе си лепкавите червеи един по един
и разцъфвам като череша,
сега приличам на някой, който не може да се забрави,
вечна съм.
Не успях да напиша любовно писмо,
не намерих време, признавам
и мързелива съм, признавам.
Не успях да напиша писмо за сбогом,
толкова много пъти се простих с вас,
мълчешком, по навик.
Не е това, нито да живееш, нито да умреш,,
не знаех как да проумея всичко това.
Спях
в крайчетата на посивелите си коси.
Ето ме, сега се изправям
като мраморна фигура, стара като хилядолетия.
Пропукана,
с гладки стъпала правя първата крачка,
пристъпвам.
–––––––––––––
*Сибила- пророчица в гръцката митология
ЕМИЛИ КАЗВА
на Емили Дикинсън
Емили казва, че всяка тъга тежи различно
и че нищо не сме научили в училището.
Там не ни учат как да забравяме и колко боли.
И колко тежи всяка болка.
„Моят рожден ден е“, казва Емили
„А смъртта е само една и пристига само веднъж.“
Завързва шапката, отмята шала
и маха цветята от наметката.
„Ние можем да треперим“, казва Емили
„Да излеем радостта под каменен покрив.
Пролет може да бъде всякога, дори и през януари!
Пролеттa пристига с вдигнати ръце“.
И казва, че помни пътя към небето
и не крие нищо, дори яростта в себе си, по-тъмна от мрака.
За какво си мисли, докато се взира в мен
между две усмивки, без да търси много, само живот?
„Тази стара тежест, която от векове влача със себе си,
прелива,
превръща се в празни мечти.
Да можех да повярвам поне в нещо!
Макар само малко в себе си,
това би било все нещо!
Пътувам през мислите и желанията“,
казва през стиснатите зъби Емили
Не се плаша от мрака, който е вътре,
защото времето нищо не значи за мен,
понеже го меря с прегръдки и стихове.
БОЛКА
Синът опакова дрехите си,
подрежда бързо книгите си и оставя ключа.
Онемяла, майката стои в коридора,
безмълвно гледа в ъглите и се пита
какво повече я разочарова: синът, който заминава,
или животът, който упорито се вкисва като развалено мляко.
Молбите, пълни с любов, се превръщат в тишина.
Докато слуша асансьора на самотата,
тя е вече в миналото с мислите си
гледа как заспива седемгодишното дете
всяка вечер със същата приказка, която му разказва
за дракона и принца, спасил принцесата.
Вратите вече се затвориха.
Остава сама с котката, която се покатерва
и гледа през прозореца.
Дали знае, че ги е напуснал и иска да го види още веднъж
или това е само някаква котешка рутина?
Майката намира с поглед
рамкираните снимки… тук е на десет години,
тук е на осемнадесет, тук на двадесет и четири..
снимките спомени,
а спомените са сещания, си мисли майката,
и вече не знае какво да прави
с ръцете си, с тишината, със спомените, с живота…
Дали и моята майка я е боляло, когато си заминах? – се пита
и ляга в леглото, превита от болка
на същото това легло, където преди двадесет години
разказваше за дракона, принца и принцесата.
Превод: Наталия НЕДЯЛКОВА
Гордана Каракашевска e родена през 1973 г. в Пехчево) е македонска поетеса, писателка, есеистка и преводачка. Авторка на книгите “Прекършен поет и други поеми (поезия, 2021), “Синьор Джордано и размесили за съмненията, дилемите и питанията и за някои други, ситни зрънца” (книга разкази, 2021), “Разголване в година на Козата” (роман, 2021), “Къща от хартия (поезия, 2022). Нейната поезия е преведена на много езици и публикувана в престижния антологии на македонската и световната поезия. Участник е в поетични фестивали и носител на литературни награди. Живее и работи в Скопие, Македония. Публикуваните стихотворения са от втората й стихосбирка „Къща от хартия“.