Иван КАРАДОЧЕВ
СЪНЯТ НА ПОЕЗИЯТА
(Роза Боянова „Далечен диптих“, Либра Скорп, Бургас, 2006)
С Роза Боянова заедно следвахме в Шуменския университет и някъде във втори курс станахме приятели. Това означаваше, че имаме една религия – литературата.
Усетих в Роза тръпката по словото като изкуство, но долових и друго — онази духовна енергия, която извира от тайните струи на кръвта, която не се примирява с видимата реалност, и която Лорка нарича д у е н д е. Усетих съвпадение, или приблизителност, на интереси и преценки, на стил и поведение. Съвпадаха и целите ни — искахме да влезем в храма на литературата. А Роза беше вече на масата на поетите.
Това беше преди тридесет и пет години. Оттогава досега се случиха много неща. Смениха се две века, две хилядолетия, две социални системи, срутиха се идеологии и естетики, изпепелиха се стари и нови ценности, по същия начин, по който се изпепелиха много от мечтите ни.
Не знам дали вярвахме, че литературата може да направи света по-добър, но имахме щастието да я мислим и преживяваме като най-важното нещо в живота ни. Въпреки цензурата, въпреки че идеологията поставяше в рамки поривите ни, станахме малко общество, а то ни позволяваше известна свобода. Това, което не пишехме – изживявахме. Поетическите запои ни зареждаха със самочувствие и сила. Бяхме млади, красиви и „несъразмерни” по думите на Христо Фотев. Искахме неща, които знаехме, че никога няма да получим, но се държахме така, сякаш ги притежаваме. Четяхме Лорка и Ахматова, Хемингуей и Пастернак и се надявахме великолепието на тяхната слава да ни докосне. И ако моят олтар бяха Достоевски и Камю, Роза палеше свещи пред иконите на поезията.
В новата ѝ книга е стихотворението „Крилатата колесница”. То е без препинателни знаци и главни букви. Звучи ми като предстихотворение, като неграматизиран поток от усещания, образи и мисли, които пораждат поезията и които са някакво състояние на духа, а нали в това е отликата на поета от останалите. Поезията в него е първичната сила, която артикулира света. Това е представата, която имах за Роза тогава. С последната ѝ стихосбирка тя се засили. В това усещане за поезия, по- властно от нуждите на практическия живот, разчетох традицията. Сигурно е много стара и тя диктува съдбите на поетите. Тя е белязала творчеството на Иван Пейчев и Христо Фотев. (Роза питае особено чувство и към двамата.) В тази традиция поезията е съдба. И причислявам Роза Боянова към нея.
Писането на стихове е драматичния апотеоз на едно битие, посветено на изразяване с езика. Поетът променя езика, извличайки стаената в него мощ, но и самата разработка на езика може да стимулира и да роди поезия. С тази модернистична, очевидно, концепция за поетическо изкуство възприемам поезията на Роза.
Възхищавал съм се на всеотдайността ѝ към призванието. Тя върви по свой път и следата, която оставя в българската поезия, става все по-видима. Наричахме я поетеса, преди още да бяхме разбрали какво означава думата, не само ние, но и тя самата.
Идеологическата клетка, в която живеехме, имаше едно качество – тя беше стимулът за преодоляване. Блъскахме с думите по нея или тихомълком я заобикаляхме, но в ограденото стеснено пространство се чувахме. Поетичните гласове бяха четливи и ставаха събития. Празници бяха книгите на Константин Павлов, на Иван Динков, на Йордан Кръчмаров, на Христо Фотев, на Борис Христов. Роза знаеше какво и защо го правят.
После пътищата ни се разделиха, но аз знаех накъде върви Роза в поезията. След излязлата през 1984 г. „Жадна вода“, дойдоха „Биография на чувствата“, „Метафори“, „Мастилена аура“, „Стихоприношения“ и сега – „Далечен диптих“. Една стихосбирка, която продължава написаното от нея, като се превръща в най-зрялата му част.
Напоследък се изненадвам от книги на приятели и познати – не че книгите са неочаквани, а че изобщо са написани. Не е лесно да видиш смисъл в творческите си усилия в едно общество, лишено от морални цели.
Стихосбирката на Роза Боянова не ме изненадва. Аз знам, че поезията е съдбата ѝ. Знам, че в кръвта ѝ се върти поетическо дуенде. Онази вродена енергия на духа, която иска да види и преживее света в дълбочината на нюансите му и да ги опише с думи. А там, в най-дълбокото и най-личното, познатият език не е фиктивен, там се раждат образите, придобивайки поетична форма. Това усилие пронизва цялото творчество на Роза Боянова, но в тази стихосбирка то е основополагащо и много ефективно. Бих могъл да посоча стихотворения, основната смислова нишка на които е самата поезия. Някак си тя се разгръща пред погледа ни като отговор на въпроса: дали трябва да се покажат в този си вид и дори: дали имат право на съществуване. Колебливото самосъзнание на поезията, а тя има основание да се пита за съдбата си в наше време, я превръща в тема за самата себе си. И приемам „Далечен диптих“ като тревога за поезията и поетичността, като търсене на загубващата се духовност, като ровене в пясъка за малките зрънца човечност. Защото поетичното Роза Боянова открива именно в съдбовните въпроси. Или съдбовните въпроси са поезията на живота.
Ако продължа да развивам силогизма, стигам до извода, че потърсим ли важните и много лични страни от битието си, стигаме до поезията. В първото стихотворение от „Далечен диптих“ тя е възможност да се разчупи тесния хоризонт на бездуховното, но в драмата на този порив лежи и надеждата по този начина да съхраним хармонията на душите си. А самата хармония е крехка и несигурна, тя е творческото надмогване на себе си, мотивирано от поезията и любовта. Така е в двете части на „Диптих“.
Имам чувството, че лирическата героиня на Роза Боянова по своеобразен начин намалява връзките си с реалността. Образи като птиците, ножа, приказните сюжети, са част не от описателен колорит, а поетичен език на иманентния свят. Света, който поезията гради, за да получи битие като по-добър свят.
Стихосбирката „Далечен диптих“ е изящна книга. Тя е израз на поетично създание, узряло да побира света в една сълза. Тя ме върна назад, не толкова в житейските ми спомени, а към едно изгубено, заедно с илюзиите, състояние на духа: усетих забравения вкус на надеждата, че светът е постижим в красивото си поетично измерение.
Знам, че тези думи звучат патетично и преднамерено. И аз стоя, заедно с много други пред пропастта от мъртви богове и ентропията на ценностите. И благодаря на Роза за „Далечен диптих“. Въпреки обречеността на поетичното в нас – може би не всичко е загубено.