Той е Николай Димитров Петков от Английската езикова гимназия АЕГ “Гео Милев”, гр. Бургас. Николай спечели 1 място в Общинското онлайн състезание “Човекът е всичко” и специалната награда на Бургаска писателска общност с есето “Отечеството като свят и светът като отечество”.
Отечеството като свят и светът като Отечество
В анимационния филм “Ледена епоха 2” един от героите (стар таралеж) казва: “Родил съм се в тази дупка и ще си умра в нея”. Извън хумористичния характер на думите обаче, в казаното може да се открие онова, което съществува като фундаментална представа: Родината е центърът на духа на човека, за личността тя има съкровен смисъл. Но ако всяка страна е обиталище на определен народ, който не би могъл да има същата пълноценност на живота другаде, то не е ли светът дом на Човека с неговата универсална сложност и необятност?
Извечна и все още актуална е идеята за отечеството като свят. Със своята историко-културна богатост на миналото и с усещането за единно народно цяло всяка страна може да се превърне в Родина за онзи, който има сетивата да я тълкува като такава. Обичта ни и чувството ни за принадлежност към отечеството обаче са свързани с идентификацията ни като: българи, сърби, румънци, руснаци и прочие. А усещането за част от едно по-голямо, световно пространство е резултат от възприятието ни за себе си като за човешки същества. В този смисъл светът придобива характера на мултиродина на осъзнатата личност.
Фактът обаче, че се оформят две практически противоположни представи – за отечеството като свят и за глобалното пространство като Родина, не е предпоставка за колизията между тях. Напротив, двете концепции съществуват едновременно у личността: от една страна, тя е част от семейство (родната страна), а от друга – е парче от необятния пъзел на рода (целия свят).
В най-древни времена представата за принадлежност към родината е била неделима част от изпълняването на героичен воински дълг и дори по-точно, от съответстващата му саможертва. Неслучайно се оформя концепцията за славната смърт на юнака херос, намираща най-пълномащабен израз в древногръцката митология и история. Това атавистично разбиране се проявява при завоеванията на Арабския халифат, по-късно – при експанзията на Османската империя, кръстоносните походи, Наполеоновите войни, а дори и в 20. и 21. век. Разбира се, усещането за принадлежност и дълг към отечеството не се проявява единствено и само при изпълнение на воинска служба. През 19. век за “Война и мир” Толстой приема критиката на Хенри Джеймс относно жанра на книгата. Самият автор смята, че романът е западен повествователен модел и руската литература трябва да изглежда по друг начин, защото животът в Русия е различен. Към Толстоевия регистър на отдаденост на родината може да се числят: Гогол (особено с неговите “Мъртви души”), Шекспир, Дикенс, Дюма и Молиер, Ботев, Вазов и други. Също така и хора на науката и другите изкуства (освен литературата).
Ето, че приносът към родната страна и доказателствата за разбирането ѝ като свят могат да бъдат от многостранен характер. Шопен и Мария Кюри прославят Полша, а Габриел Гарсия Маркес поставя на пиедестал колумбийската, а заедно с Хорхе Луис Борхес, и цялата южноамериканска литература. Факт е обаче, че всички знаят за легендарната физико-химичка (единствената жена с две нобелови награди), а “Сто години самота” се е превърнала в настолна книга. Ето как от една страна, чрез делата си личността може да допринесе за света на родината си, но благодарение на дълбокия смисъл на извършеното от него, да остави отпечатъка си и върху живота на хората от своя “род”. В повестта на Виктор Пасков – “Балада за Георг Хених” – старият майстор лютиер работи за “славата на занаят майсторски” и смята, че “майстор щастливо, защо работи”. Всъщност чрез думите си творецът потвърждава и мисълта на Оскар Уайлд от предговора на “Портретът на Дориан Грей”: “Изкуството се стреми да разкрие себе си и да скрие твореца”. Така, ако е не просто майстор, а демиург на светове в областта на своята дейност, човекът има възможността да подсили основите на собствения си дом, но и нещо повече – да бъде, чрез създаденото от него, духовен стожер на света.
Интересен прочит на връзката между понятията “отечество” и “свят” може да се направи чрез стихотворенията “Родина” и “Двубой” на Никола Вапцаров. В първото лирическият Аз заявява: Аз пак те обичам, / Родино на Гоце и Даме, / защото израснах, / защото закрепнах във Теб. Той изтъква принадлежността си към пространството, носител на определена културно-историческа героика; център на вътрешния свят на човека. Такава функция изпълнява и природата във Вазовото стихотворение, определяно често като ода, “При Рилския манастир”. Там се създава усещането, че единствено родната земя може да възвърне поезията у човека и да го превърне в сетиво на всемира. Във Вапцаровия текст последните стихове обаче (И нося в сърцето си младо / тревожното знаме / и вечния устрем / на всички без покрив и хлеб.) кореспондират с посланията на “Двубой”. В него се оформя представа за “човека вселена”, който успява да долови драмата на целия свят. Чрез двете творби може да се онагледи представата за едновременно усещане за принадлежност към центъра, намиращ се в родното пространство, но и за универсалната отговорност, която касае всички нас в статута ни на човешки същества.
В съвремието се откроява и друго, за съжаление, негативно сходство между родното и глобалното. Принадлежността на човека към отечеството става все по-мъртва, а битието на модерния свят е заприличало на обитаването на “жилище”; на многостаен апартамент на отчуждената и неизследвана сложност, която се загубва в мига, когато отъркаме подметките си в изтривалката пред входната врата. Като че ли днешният живот е потвърждение на думите от финала на Станислав-Стратиевата пиеса “Празни стаи”: “Няма никой. Само празни стаи”. Героят Александър изрича последната си реплика, когато сцената е вече потънала в тъмнина, а казаното от него може да охарактеризира и отношението човек-родина и връзката личност-свят в 21. век.
Все пак обаче съхранено до днес е древното възприятие за родината като за дом на човека, а светът, макар и тъй обзет от смъртта, не е погълнат от нея изцяло и в тялото му продължава да мъждука живот. Това е животът на универсалните човешки подходи и принципи. А те от своя страна се допират до чувството за част от една народна общност, тъй както и самите понятия “отечество” и “свят” имат връзка помежду си.