За мен Миленко Йергович и неговата „Мама Леоне“ бяха неочаквания, стряскащ и прекрасен коледен подарък – не придобиването на книгата, тя отдавна си стои в библиотеката ми и си чака реда, а усещането за изключителност и празничност, което предизвика у мен! С риск да прозвуча клиширано, Миленко Йергович е изключителен автор: в търсенето на сюжети, в боравенето с детайлите, в очакваните и същевременно неочаквани финали, в ненатрапчивия, но много изразителен език и даже в умението му да раздели книгата си на две почти противоположни части – светът, видян през погледа на едно всевиждащо, наивно, умно и по детски критично към всяко нелогично твърдение дете, „Когато се родих, в коридора на родилното залая куче“ и онзи застигнат от войната свят, в който войната като всяка война е нелогична, и за която хората отбягват да говорят, сякаш ако говорят за друго, ще унищожат и нея и топовете, „щом железните им уши“ чуят „силните момински гласове, които“ заявяват „безпрекословно, че на море се ходи през август“, втората част, озаглавена „В този ден завърши историята на едно детство“. Не се страхувай от втората част, драги читателю, защото там няма да намериш описания на военни действия, кръв, убийства. Там войната е фон от фини прахови частици, невидим и неосезаем на пръв поглед, но превръщащ се в тлъст индустриален смог в края на всеки разказ, който се вмъква не в очите и в гърлото ти, а в мозъка ти, трови те, но и те кара да се чувстваш „стреснат, трогнат, очарован“ от начина, по който авторът те е накарал да го усетиш. Героите на Йергович са съвсем обикновени хора, изградили си някакъв начин на мислене, смятащи, че са някъде, на свое си място по стълбата на живота, които са принудени от независещи от тях обстоятелства да се променят, тотално и много скоростно, за да продължат да живеят, или по-скоро, да съществуват като Нешо от „Искам да си тръгнеш още сега“. „Нешо заживя с Магда в Торонто. Работеше в цеха за макарони и спагети на един италианец и фанатично се стараеше да си спечели нови приятелства. Искаше да има на кого да покаже Магда и себе си, някой в чуждия свят да забележи: виж ти, та те се заедно, и любовта им да бъде описана както в някои от изгорелите книги в изоставения град. Ако си останал без живот, не значи, че трябва да останеш и без любов…“, но, за съжаление, се оказва, че значи… . Или героите на прекрасния разказ (всъщност, всички разкази са прекрасни и това не е хипербола!) “Малка шега“, които се събират след един и половина през нощта в бистро „Сербез“, незнайно в кой немски или австрийски град, за да слушат милата, съвсем необикновена и безсюжетна история на Бране Константинович, който е учил архитектура, но сега пренася цимент: „…мадамите, прибиращи се от работа, високите русокоси продавачи от сексшоповете и намръщените балкански джебчии, дето са все нащрек. Според Бране, те всички са свестни хора, и то си е така: тук не са сторили никому нищо лошо, нито са се сбили с някого, даже не псуват като останалите посетители, а се стараят в среднощните часове да са ангели един за друг и бистро „Сербез“ да е мястото, което ги пренася от непосилния живот в детските сънища. Всеки на този свят заспива като дете, а не е лесно на курвата или на сводника ден след ден да се превръща в дете“.
Нарочно оставих да кажа няколко думи за първата част след тези за втората, защото там цари вълшебство, премесено със строшени стъкълца реалност и в тази невъзможна смес едно дете смята, че момичето с перлената обеца е майка му, строи дворец на царица Забравка, прощава на баща си, че е толкова нерешителен, не разбира защо едната му баба му е пратила като подарък оглозган телешки кокал, никога не се паникьосва (всъщност, ужасно много се паникьосва); където небето е хубаво, когато е под краката ти, има лилави смокини Индиана, които стават кафяви, установява, че в Перу живеят мъртви перуанци и заключава, че неговото семейство не са авантюристи! „…ние не сме авантюристи, ами живеем живота си кротко и възпитано и не дърпаме дявола за опашката, освен ако той сам не реши да дойде, пък авантюристите не правят нищо друго, освен да залагат капани на дявола и да го пъхат в чувал – той се дърпа, те се смеят и затова живеят кратко и бурно, и винаги са в тежест на околните“. Или чудесните описания на любимите му дядо и баба, които детето обича безкрайно, но на които с детска откровеност не прощава и най-дребните прегрешения: „За дядо астмата е като за баба провалената торта: нещо, дето го е връхлетяло един ден и го е разболяло, но не му е дошло току-така, ами той е направил нещо погрешно и не е улучил съотношението между брашното, млякото и яйцата или онова другото, от което се прави животът, и затова е дошла астмата да го души и мъчи, а той всеки път да се ядосва на себе си. Най-лошо е като сам си си виновен, защото тогава най-много се ядосваш на другите“.
Прекрасна книга е това, уважаеми читателю! Четеш и на хиляди места се стряскаш, сякаш Миленко Йергович е надникнал точно в твоето детство и е видял точно същите неща, дето и ти си видял или си ги помислил, ама не си ги написал или подредил в такъв разказ! Ами, ето, припомни си ги и се зарадвай!
Предполагам, че и преводът на Русанка Ляпова е чудесен, защото никъде не се спънах в дума или израз, е не знам какво е това „рибен паприкаш“, ама ще разуча. А оформлението на Люба Халева е пословично прекрасно!
Живка Иванова