Откъс от романа „Мястото ЯНТАРА“, 2020
… В зимната гора мирише на сняг, на кошути и на елени с вледенени рога. Толкова е чисто наоколо, че на жената й се завива свят. Сама е насред вселената. Мъжът се е отдалечил с едрите си крачки и наоколо е бездънна тишина, затова пропукването на скрежа върху клончетата на дърветата понякога й прилича на изстрел и тогава тя без да иска приклеква за миг. Върви, повдига краищата на палтото си и се опитва да крачи в дълбоките стъпки, които мъжът е оставил след себе си. Поспира, души въздуха. Долавя далечен мирис на дим, нейният човек е стигнал колибата и е запалил огъня в огнището. Началото на ноември е, но в планината зимата се е настанила властно и навярно така ще бъде докъм края на март, когато изпод снега ще зазвънят като стъклени първите кокичета.
Той стои на прага и гледа към нея. Помахва му с единствено движение на пръстите на ръката. Влиза в затоплената стая, взема един от бакърите и излиза отново, като внимава да не докосне мъжа, преди лов е съсредоточен и не иска по никакъв начин да отвличат вниманието му. Поглежда го бегло. Пушката е опряна на стената до него, лицето му е сериозно и навъсено. Хубав е, висок и тъмнокос, с тънки скули и тъмнокафяв далечен поглед зад очилата с елегантни рамки.
Жената загребва, снегът е лек и сияе с хилядите сребристи пчелички на скрежа. Нетукашно нещо е, неземно, хладна красота, от която тя винаги потръпва. Някъде, откъдето това чудо слиза от небето, трябва да има друг свят и навярно там всичко е леко и прекрасно, и толкова студено, че пари. Внезапно й се приисква да смъкне всичките дрехи от гърба си, да се зарови в най-дълбоката преспа и да остане там, и ледените пчели да зажужат и да полепнат по кожата й, докато пламне цялата. Странен пристъп на още по-странно желание. Осъзнава, че се е появило в мига, в който е погледнала мъжа на прага и красивата му свита уста.
Докато поставя бакъра със снега над огъня, дочува особени гърлени звуци, ниски и хрипливи. Ослушва се, сетне излиза и също застава на прага. Хриптенето се повтаря и потретва. Мъжкар, казва кратко мъжът. Елен лопатар. Ще възкачва кошута… В този миг гората се изпълва и с пресекливото дишане на женската. Отделил я е от останалите, казва пак мъжът. Помълчава, сякаш чувства неудобство да продължи: Малко късно е през ноември за… тази работа, сигурно е имал някакъв проблем през октомври. Със сигурност наблизо в гората трябва да има още три-четири женски. Неговите. Обаче щом е отделил тази, означава, че му е специална… различна от другите. Случва се и това… на любов прилича, мама му стара. Неизвестно защо мъжът удря с юмрук в рамката на вратата. Жената стисва за миг очи.
Хриповете на мъжкаря стават още по-ниски и дълбоки. Той е едър и с горди рога, тя е дребна и красива, почти сребриста от сиянието на снега и от синята светлина на небето, която тече на снопове през дърветата. Животните са съвсем едно зад друго, дишат с разширени ноздри и през тях излиза топлият им дъх. Очите на женската са като огромни бляскави бадеми, леко изпъкнали и изпълнени с любовна нега, над тях трепкат заскрежени бели мигли. В мига, в който еленът я възкачва, тя ги притваря и въздъхва. Въздишката й изпълва гората.
Ще я люби още няколко пъти, днес и през цялата нощ, казва мъжът. Тя ще зачене. Жената не отговаря.
Двамата едновременно се обръщат, прибират се в колибата. Внимавай, тихо казва жената. Стои и наблюдава как мъжът се приготвя за лова, докато очаква да пристигнат останалите ловци. Търсете глиган, внимавайте да не поразите кошутата. Моля те да внимавате.
Мръкнало е. В небето трептят хладните диаманти на звездите. Жената стои на прага и се ослушва. Всеки път, когато се прибират, ловците дават знак със самотен изстрел. В момента, в който се обръща да влезе на топло, той пропуква в скрежа на нощта. Гласовете им приближават, весели са, което означава, че са доволни. Жената побързва да сложи дърва в огъня, излиза за още сняг и допълва с него бакъра с поизврялата вода. Мъжете са наблизо, двама запяват песничка от едно-единствено изречение, което се повтаря с различни интонации, Душа му иска женско да стиска, останалите се смеят. Пийнали са си, докато са студували из преспите. Пристигат, провикват се. Само гласа на своя мъж не може да отдели в гълчавата. Такъв си е, мълчалив и дръпнат.
Захвърлят товара си пред колибата, заледената площадка изхрущява под тежестта. Нахлуват, миришат на хлад, на цигарен дим и на кръв. Полива им да се измият над другия празен бакър, най-накрая и на мъжа си. Поглежда го, той мълчи, свъсил вежди. Жената понечва да пита, отказва се. Нарежда й: Сложи още сняг да се топи. Животните са две. Да има и да се мием.
Тя взема двата бакъра, излиза. Острият вятър я кара да отвори уста, не може да си поеме дъх. След това свежда поглед и отново дъхът й секва. Фенерът, който са закачили отвън на гредата, осветява убитите.
Еленът и кошутата.
Рогата му са заровени в снега, нейното тяло е преметнато през неговото. Очите й са отворени и на бледата светлина ирисите им блестят. Красивата й изваяна глава е леко отметната и тя е като жива, все едно е полегнала, вгледана в небето и в бляскавите му трепетни светлинки. Жената пуска бакърите в краката си и клеква. Стои така известно време, поставя длан върху едното око на женската, притваря го. След това другото. И със затворени очи, кошутата е вгледана в нещо изумително прекрасно. Жената изведнъж си спомня: Случва се и това… на любов прилича, мама му стара. Спомня си също как, неизвестно защо, мъжът удря с юмрук в рамката на вратата, докато го изрича… спомня си и себе си, как в онзи миг стисва за миг очи. Убили са ги, докато се любят, изправя се и известно време стои така, забравила защо е излязла.
Трофея връчват на мъжа, отстрелял елена. Сетне се захващат да разфасоват труповете. В средата на колибата, върху два остри кола, които са застопорени под ъгъл с тежък сандък, а в горната част са опрени в стената, окачват телата. Сменят се. Режат, често избърсват окървавения нож в ръкава на горната си дреха, понякога, докато редят парчетата, го държат между зъбите и отново режат и забърсват в ръкава на ватенките. Жените на другия ден ще ги перат и в легените ще набъбват кървави сапунени мехури. Накрая мъжете обръщат червата с тънка пръчка, изстискват ги от жълтеникавата пяна, жената полива да ги измият. Полива им и да си измият ръцете. Затварят сандъка и с общи сили го изтеглят навън, да пренощува в хладната нощ.
Тръгват си. До утре – до утре.
Мъжът е изпроводил донякъде мъжете, сега се връща и окачва фенера вътре в стаята. Навън е виелица, казва кратко. Жената прибира, мие и забърсва. Спира за миг: Когато в детството ми дядо Левтер уби една муха и черната й кръв залепна за стъклото, и миниатюрните черва и ганглии настръхнаха като тичинки на цвете, няколко пъти след това повърнах. Помня, че се облях с кофа вода от чешмата на двора.
Продължава мълчаливо да прибира, забърсва, пак забърсва, пак забърсва… Спри вече, кратко помолва мъжът. Тя потапя ръце в снега, който е донесла и остава така. Знаеше, нали… знаеше предварително…
Той отива до прозореца, опира чело в стъклото. Убийци, измърморва. Бяхме убийци. Връща се при жената, хваща я за рамене и я изправя. Поема в шепи премръзналите й длани, навежда се и ги целува. Прости ми. Не можах да ги спра. Отблясъците на огъня трептят по лицето й, мъжът го обхваща за миг с две ръце, сепнато ги отдръпва. Разглежда ги на светлината на огъня: Чисти са. Помълчава, сетне повтаря, чисти са, нали ти ми поля да се измия. Не съм стрелял. Настоявах да отидем в друга гора…
Тя отива до огъня. Сяда върху пънчето и протяга ръце над пламъците. Чува как мъжът търси музика на транзистора. Далечен глас обявява на английски: The rolling stones, Gimme shelter. Подслони ме… всичко е на един изстрел разстояние… Жената слуша, с ръце в скута. Обажда се дрезгаво: Някои мъже убиват, други пеят песни. Понякога мъжете, които убиват, също пеят песни. Така е от пещерите до днешния ден.
Искам да те любя, казва тихо мъжът зад гърба й. Искам сега, в този миг. Дъхът му е горещ и от него по кожата й полазват хладните сребърни пчелички на желанието. Хваща ръцете му, обръща ги с шепите нагоре и за миг полага лицето си в тях. Вдишва силно и дълбоко. Въздъхва с облекчение. Сетне отмества мъжа с единствено движение, съблича през глава дрехите си. Издърпва от нара родопското одеяло и се увива в него. Отваря вратата и излиза.
Мъжът отива до прозореца, мълчаливо гледа как тя стои насред гъстия снеговалеж и леко се олюлява. Одеялото е в краката й, виелицата се усуква около голото й тяло, огромните снежни метли я обгръщат и замитат раменете, кръста, бедрата. Усукват се и не спират да замитат, все по-гъсти и разлюлени от вятъра. Сетне жената се навежда, вдига одеялото и тръгва, и залита към колибата, сгушила глава в раменете…
Автор: Керана Ангелова