Заповядайте, седнете. Няма по-добро заведение наоколо. Тук стават чудеса, нищо, че на пръв поглед ще ви се стори мизерно. Животът го е очукал. Добре дошли в бар Престиж.
Някога, когато отвори врати, беше първокласен локал, един от най-добрите в Аква. Тогава на този свят беше и Етела и трябваше да мята парцали по клиентите, за да я оставят на мира. Но те не бяха някакви дрипльовци, тук идваха господа с костюми, всеки, който беше по-важен, дори златната младеж с лачените си обувки и цветните си шапки. Мъжете редовно си поръчваха по цели бутилки уиски, ама не някакво фалшиво, а съвсем марково вносно, веднъж дори самият Ману Дибанго си донесе саксофона, писаха и във вестника за този случай. Гостите пристигаха с таксита само за да ударят по една бира и да се снимат под рекламната табела, такава навалица в кръчма никога не сте виждали. Етела често отправяше молитви по-бързо да се съмва, че да може да си подремне, но после утрото настъпваше и всеки си поръчваше по още едно за последно, пристигаха и ченгетата да въдворят ред, щото нормалните хора по улиците вече тръгваха на работа и не е нужно да се разваля трудовият морал, но и те пиеха по нещо за нейна сметка, в униформа или цивилни, неведнъж им се насъбираше, ченгето също понякога изпитва необходимост да си пийне повече, да се освободи от натрупаното напрежение, човешко е, един дори се посра веднъж, докато танцуваше…
Кварталът се разрастваше, хората се замогваха и за да има къде да си харчат парите, бяха отворени няколко конкурентни заведения. Някакви караоке барове, кабарета, дискотеки, игрални зали и какво ли още не. Голяма част от клиентелата постепенно се изпари, вече ги нямаше стълпотворенията като в началото, но си запазихме твърдото ядро от постоянни посетители. Още от първия ден тук си седяха Отело, Делон, Леонардо, Марио с униформата, Исус или Стария господин и неговата компания. Все пак къде другаде можете да чуете истинска традиционна макоса? Озовахте се в заведение, където се пишеше историята, но краят го застигна. И сега ще ви разкажа защо.
Обаче Етела не помни много добре, не трябва да ѝ вярвате. Знаете как става край бара, веднъж пийне палмово вино, после биричка, ром, доволна е, че изобщо успява да изчислява сметките. А тогава дори това не успя да направи.
Трябваше вече да затваря, но те не, та не, още малко да ги била почакала, ще пийнат още по едно. Не се били срещали от години. И за нея поръчаха джин. Тя не го обича много, получава киселини от него, но не спори с клиентите, каквото кажат, това пие. Донесе чашите и ги остави на спомените им за младостта. Със сигурност имаха какво да си кажат, толкова дърти типове май още не беше виждала. Но за сметка на това издържаха много.
Полунощ минаваше, бяха останали само те, тя притвори вратата и изгаси лампите. За първи път забеляза колко е красива кръчмата само на светлината от уличната лампа. Ако бяха някои други, щеше да ги изхвърли вече, имаше богат опит в това, тези обаче не ги закачаше. Правеше всичко, каквото ѝ кажат. Радиото бе изключено и възприемаше техния разговор като звуков фон, в който да се полюшва ритмично. Четири джина – донесе им четири джина, един за нея, гаврътна го още зад бара и им сервира чаша вода и лимони, за да не оповръщат пода – все пак заведението ѝ е престижно, после цигари, пепелник. Танцуваше с чашите, четири на масата, една между пръстите, дзън, наздраве, сяда до бара. Мъжете винаги ѝ досаждат, говорят простотии, шляпат я по задника, но не и тези. Дори не я отразяват, възприемаха я само като приносител на джина им. Малко ѝ липсваше това, неволните погледи в деколтето ѝ, но когато осъзна на каква възраст са, ѝ дожаля за тях. Не можеше да отгатне точните им години, чужденците губят всички черти, по които може да се разпознае. Ако бяха местни, щеше да познае възрастта им с точност до една година, но тези тук бяха просто стари. Като библейски имена.
По това време обикновено вече спеше. Но тогава дори веднъж не се прозя, умората не идваше. Компанията старци пи чак до разсъмване. На следващия ден дойдоха пак, на по-следващия отново. Лека полека към тях почнаха да се присъединяват и старците от Аква. Събираха се около масите им като мухи на мед. Никой от тях не помнеше датата си на раждане, бяха се появили на белия свят във времената, когато още нямаше паспорти. С тяхното пристигане атмосферата в бар Престиж се промени. Но какво да се прави, животът е промяна.
Още нещо ще ви кажа. Никакво време не съществува. Говорете, каквото си искате. В училище го изчисляват с уравнения, разделят го на минути, правят с него всякакви неща, говорят за минало, настояще и бъдеще, все едно е равна линия, край която се местите и я измервате. Но в действителността човек поглежда назад и какво вижда? Нищо! Целият му живот се върти в главата му. Не знае кое е спомен, сън и реалност. Миналото не съществува, нито детството, което сънувате, нито вчерашния ден. Това са само картинки, които сигурно сме си измислили. Всичко е забравено. Можете единствено да спорите, че едикое си не е било така.
Бъдещето? Това са само планове, които няма да се осъществят. Има само сега. Какво ви остава? Поръчвате си бира. И аз ще си поръчам. И ром. Тая партида е добра, миналият месец бе някак по-светъл и миришеше на бензин или нещо подобно.
Казвам ви, няма закъде да бързате, времето не тече наникъде. Само часовникът си се върти все по един и същи начин, но и той си стои тук. Това, което идва, не ни касае нас, всичко е скрито някъде зад вратата. А тя един ден бе затворена в нашия град.
Спомням си времето, когато около бара се мотаеха деца. Допиваха бутилките, дояждаха останките. Събираха капачките от бира, закрепваха ги на канап и ги продаваха край пътя. Хората си ги окачваха като завеси на вратите.
Децата се разхождаха между масите рано вечерта, чистеха обувките, режеха ноктите на посетителите, продаваха им цигари и презервативи, просеха. Да виждате сега някое дете тук? Всички пораснаха, някои се превърнаха в нови клиенти, други, с повече късмет, заминаха за столицата или в чужбина. Нови деца няма да се появят, напразно е чакането. Градът ще остарее и ще умре. В края на времето сме, на последната спирка. Бъдещето за нас не съществува, все още хлопаме по вратата, но знаем, че пазачите няма да ни пуснат.
Марек Вадас, “Лош квартал”
Превод от словашки: Николай Фенерски