Погледът ми спира върху инкрустираните на хоризонта върхари, плъзва се по грубите линии на паважа и тръгва. Аз вървя след погледа си, преметнал през ръка палтото, а в дланта ми се поти дръжката на малък предмет.
Прекосявам асфалтирания участък, прекрачвам мравуняка, слизам надолу, заобиколен от дневната светлина. Тъпча зелена трева, мачкам зелени храсти и усещам как ме шибат в лицето зелени клони. Спирам до зеленясала чешма и сядам. Край нозете ми животът скрибуца, взел формата на паразитни дребосъци с шест крака, които обикалят всички посоки на света, понесли бремето си на гръб и улисани в стремежа си да се предпазят от изяждане.
Прокарвам ръка по лика си, усещам брадата, носа, белега на челото – цял един профил, който ще остане скрит за моментното ми капризно обкръжение, защото професията, която ме храни го изисква или защото годините са безразлични.
На ъгъла дългокосият симпатяга се разделя с момичето си, оглежда се подозрително и тръгва. Пътят му минава край мен, но той няма да ме забележи, както върви улисан, скрил дълбоко в мозъка си спомените за преживяното – побоя, веригата, решетките… и онова, което знам, факт по факт, но в действителност без да съм го видял как е отвътре, защото погледнати отстрани събитията ни показват само раирания си гръб.
А тая среща с момичето… Случайният минувач би трябвало да ги сметне за влюбени.
Но аз не съм случайният минувач. Аз съм човекът с белег на лицето, с нареждане в джоба, невидимо и все едно несъществуващо. Човек в сянка; силует, който се стопява в пространството, за да се превърне в петно. Всъщност човек без физиономия. Без възраст. Без пол, хермафродит може би. Както става ясно, нищо определено, което би позволило да се възстанови материалната същност на силуета.
Нищо материално.
Изправям се, заобикалям чешмата и заставам в сянката на арменската фирма „Арам&Арам”. Между краката ми се шмугва плъх, който тича като луд, за да се отърве от някого. И сигурно ще успее, щом тъй са тичали преди стотици години неговите прадеди, запазили със спасението си не само себе си, но и него… Шапката ми се свлича над носа бавно, мързеливо.
Симпатягата върви.
Такива хубави бонбони продават из тия дюкянчета, пръстите да си оближеш. Трябва да взема на децата си. Друг път, не сега.
Надигам преметнатото сиво палто и усещам колко са обтегнати чертите на лицето ми, лице, което на практика не съществува. Вчера приличаше на взета от регенерат гума, днес е неузнаваемо. Именно неузнаваемо, с неопределени характеристики. Така е с всичко, чиито черти се менят – днес ги има, а утре – не. Нищо не е вечно, са казали философите по хиляда и един възможни начина.
Натискам спусъка. Смъртта се отлепя от заглушителя, толкова безшумна, колкото е и тишината – и тръгва, за да лиши тоя свят от едно нежелано присъствие. Куршумът минава под листата и вейките, минава между дърветата, минава през вървящия пред него човек и продължава към неизвестността, отнасяйки със себе си духа, с който Бог е раздвижил глината.
Струпват се хора, май нещо крещят. Първобитното радио съобщава за поредната победа на тези, които би трябвало да обичам, а часовникът до него е спрял.
Отправям се към суматохата и питам: „Какво става?” Една от трийсетте сребърни монети се въргаля в джоба ми и пръстите ми нервно я превъртат, играят си с нея. Надвесвам се над убития. (Тук някой ден ще издигнат паметник.) Хората се питат – оживени, смутени, любопитни. Изглеждам не по-малко изненадан от тях и сигурно ми личи по очите или по друго. Вдигам ръка с движение, в което се усеща смутът на задължителната изненада, пресягам нагоре изпънатите си пръсти, но ги отпущам, защото си спомням, че нямам лице.
Автор: Янчо Чолаков