Тя завлачи крака по облите камъни, загледана в архитектурата на малката уличка. Редяха се магазинчета, кафенета, занаятчийници и тези няколкостотин метра, изпълнени с десетки по толкова хора, донесоха мисълта за безкрайност. Изведнъж изпита страх, че този тесен път, осеян с магазинчета, кафенета, занаятчийници, никога няма да свърши и тя ще следва тълпата от хора без лице. Те ще крещят: „Колко струва? Колко струва? Колко?“. „Колкото.“
И сякаш тази мисъл не беше достатъчно ужасяваща, тя прибави: „И да ме питат от всяка врата искам ли, искам ли това, искам ли онова.“ Потръпна.
Но всеки иска нещо, а понякога животът дава изпуснато крайче от желание, трошица от покривката на някой друг, полетяла от небрежност.
Улицата свърши, тя си отдъхна. Как наричаме човек, който се плаши от калдъръмени пътища, а намира покой в ядосано, бурно море? Жена?
Събу обувките и по навик ги взе със себе си. Почувства се глупаво — не ѝ трябваха там, където отива. Слънцето щеше да залезе скоро. Вървя дълго, преди хората да започнат да се разреждат. Мина първо през големите компании от тийнейджъри, после на две места по плажа забеляза ято влюбени двойки. Някои от по-младите се натискаха, но други, както и по-големи от тях, се прегръщаха, вгледани в морето под звуците на осемдесетарски рок. Всеки Бог би ѝ бил свидетел – десетки посредствени целувки не можеха да се сравнят с интимността в онези други погледи. Тя извръщаше смутено очи, а онези гледаха страстно морето и то ставаше все по-свирепо, задето не може да ги докосне.
Само едно семейство с малко дете изглеждаше направо нелепо в тази идилия. Вместо с похот боравеха с кофичка и лопатка, а тригодишното им бе в досадна еуфория.
Тя не обичаше хората, полагаше неимоверни усилия да избяга от тях. За Бога, тя беше ЕР МАЛЪК на празника на буквите в детската градина. Кой дава ЕР МАЛЪК на дете и очаква то да прокопса?
От двадесет минути вървеше по плажната ивица в уединение. Най-близките хора изглеждаха като големи, цветни запетайки, което, можеше да се каже, беше почти по нейния вкус. Покатери се на първата скала и се загледа в малката издутинка, която ѝ правеше завет. Някои вълни успяваха да я намокрят с фини капчици. Двайсет метра деляха роклята ѝ от невъздържаното море и все пак – не приличаше на физика, може би само на покана.
То се взираше в мътните ириси, гладно за меката плът. Тихите му молби срещнаха тишина.
Задуха вятър и в далечината се чуха писъци. Хавлии, дрехи, чаши полетяха към водата и първата вълна ги придърпа навътре. Чу се грохот. Черен облак присветна като предупреждение. Някои схванаха бързо, други имаха много багаж.
Тя наблюдаваше как цветните запетайки се затрудняват да ходят по пясъка с известно задоволство. Вятърът ги връщаше назад, разпиляваше вещите им, играчките. Морето бясно се впускаше към тях, защото чакаше своето и никога не забравяше.
Харесваше ѝ да стои на ръба. За момент се чувстваше силна.
„Хайде, вземи ме де! Ха, не можеш.“
Следа от усмивка поникна на устните ѝ.
Колко сме малки в своето желание да се видим пораснали.
Писък. Този път различен. Само жена може непоколебимо да разпознае вик на друга отчаяна жена. Тя затърси с очи, предусещайки миризмата на скръб.
Тригодишното се бе плъзнало по пясъка със своя пояс право в морето, докато родителите му събираха багажа. Те се затичаха, ала вълна бързо пое детето. Бащата скочи във водата, но втората вълна го преобърна. Някой плачеше неутешимо, някой се блъскаше в ледената вода, някой се молеше на Господ.
– Знам какво искаш! – извика тя гневно към пропастта.
Капките ѝ отговориха.
Тригодишното едвам се виждаше в далечината на синята стихия. Тя си спомни, че е ЕР МАЛЪК. Той е вечен, защото е невидим. Меката плът протегна ръце и покани морето на танц.
В този миг черният облак потегли на юг и пусна последния слънчев лъч за деня. Водата застина и се превърна в огледало, което бащата и майката разчупваха със своите лакти, докато не сграбчиха малкия човек с малкия пояс.
Излизайки на брега, не забелязаха, когато мургав младеж с шарена шапка се затича към скалите.
– Някой падна! Някой скочи от скалите! – крещеше той, докато драпаше по тях.
Загледан надолу, занемя от почуда. И следа нямаше от човек.
Все пак беше Илинден, все пак тя не обичаше хората.
Теодора Сукарева е български автор на поезия и проза. Родена е през 1996 г. в Пловдив. Литературният ѝ дебют е през 2023 г. със стихосбирката „Изповед в метафори“, която получава топъл отклик сред читателите.
През 2024 г. разказът ѝ „Strength“ („Сила“) е публикуван в индийското литературно списание Phenomenal Literature, базирано в Ню Делхи. Текстът получава международен отзвук, а впоследствие нейни произведения са публикувани и в други международни литературни издания.
Творби на Теодора Сукарева са представяни на английски и датски език, сред които публикации в Phenomenal Literature, The High Window и unDekant.
През 2025 г. е поканена да представи България на Международния фестивал на поезията „Орфей“ в Пловдив. Сред дванадесет участници от осем държави тя получава наградата „По следите на Орфей“ за най-добро есе, посветено на образа на митичния певец между мита и съвремието.
Същата година печели първа награда в литературния конкурс #до40 с ръкописа „Тя беше там“.
Нейни стихотворения и проза са публикувани в редица литературни издания и културни медии, сред които „Небет тепе / Nöbettepe“ – първото по рода си двуезично българо-турско литературно списание и водещата многоезична литературна платформа PlovdivLit.
В началото на 2026 г. от печат излиза стихосбирката ѝ „Тя беше там“, с редактор Елин Рахнев.