КОГА успях да се объркам толкова?
Не им давайте крила, за да не се налага да ги режете.
Вчера изпрах най-красивата си усмивка. Прострях я на жегата, за да се разтегне достатъчно озъбващо се и на сутринта да си я сложа.
Бледата синева на утрото, кадифеното усещане за настъпващата жега и слънцето с цвят на бледожълт лимон в кофа с мътна вода предвещаваха твърде щастлив ден. Изключително подходящ за изпраната ми усмивка.
Нахлузих я настървено като маска по време на ковид.
Сърцето ми изсвирука от ЩАСТИЕ и леко потрепери. Мисля, че това ми беше първото излизане от ритъм.
Обичайно бие прас пиу, прас пиу, прас пиу.
А сега буквално направи праспраппраспраппраспраппраспраппраспраппраспрап ПИИИИУУУУУУ.
Изпих една студена вода, директно добита от кана за пречистване. Тази от чешмата става само за поливане на цветята. Макар че и в това се съмнявам, защото започнаха да увяхват.
Може и да увяхват, защото напоследък не им говоря много, а не им говоря, защото няма какво да им кажа, а няма какво да им кажа, защото постоянно някой ми говори и съм буквално задръстен с думи, които дори не са мои и не зная как да ги разкарам от себе си.
Затова ще си нося изпраната усмивка и ще си помълча.
От няколко дена, докато си говоря наум с моето Висше АЗ, което не е от най-словоохотливите, защото изобщо не ми отговаря, наблюдавам странен феномен.
Аз и вселената постоянно питам дали ме чува, но явно е от глухите, защото и тя мълчи.
А, за феномена, да.
Крила!
Навсякъде са разхвърляни полуизгнили, разпадащи се чифтове крила. Първоначално мислех, че са на гълъби, чиито тела са изядени от черни котки, но тези са по-големи. Мноооого по-големи.
Ангелски не са!
Вървя ухилен, сърцето пиука, перчема ми се ветрее, в душата ми е толкова леко, че спокойно мога да я запълня поне с три отровни любови, които миришат на мърша от несподеленост, дрязги, кавги и нещастие.
Броя всеки ден чифтовете крила и забелязвам, че прогресивно нарастват. Сякаш някой се е покатерил там горе. Един голям черен БЕГЕМОТ, който нагъва души и после пуска крилата им на земята, за да могат такива като мен да се уплашат и да спрат да си изпират усмивките.
Докато преосмислям тезата си, която е повече от абсурдна, се блъскам в нещо, наречено човек. Носи тениска, която едва го покрива. Едва. Под нея виси плът. Млад е, а вече така окаян. Очите му са зашити от пиене. Зъбите прескачат през един. Краката му са сини. Ръцете — покрити със струпеи.
Той изръмжава нещо. Не съм сигурен точно какво, но посланието е насочено към родата, такъв послевкус ми оставя.
Извинявам се, че съм му развалил лошото настроение, и понечвам танцувално да обърна пътя, но той с последните си останали сили ме блъска в земята.
Лежа и си мисля. Топло ми е на лицето, значи кървя.
Кървя, значи съм човек.
Човек съм, значи нямам крила.
А защо се чувствам, сякаш току-що някой ми ги е отрязал???
Хубавото е, че от удара всички думи успяха да се строполят около мен.
Погледнах по посока на удара, към човекоподобието, което мнооого бавно се отдалечаваше.
Замерих го с няколко много тежки думи, но той дори не потрепна. Те отскочиха като каучукови топчета.
Колко ли дебела бе станала кожата му!?
Огледах се наоколо и чувствително осъзнах, че около мен има тълпа. Но не бдяща отгоре ми, а напреки погледа ми. Навсякъде лежаха хора с размазани и изкривени лица. Изпраните им усмивки се търкаляха мръсни и смачкани. Сега си спомних, че съм ги виждал много отдавна. В един друг свят, подреден свят, „чужбински“, емигрантски. Това бяха хората с гащеризоните.
Сутрешна Виена бе градът на гащеризоните. Тълпи от хора в разноцветни гащеризони. Бели на бояджиите, сини на паркинг контрола, оранжеви на боклукчиите, жълти на строителните работници, зелени на градинарите и т.н. Те ставаха рано, когато другите тепърва заспиват, и се прибираха, когато другите ставаха. Изчезваха във вените на метрото, за да се разпръснат невидимо из целия град. И аз, заедно с тях, облечен в черно, за да мога цял ден да поднасям кафета на тези, които се събуждаха късно.
Някои се пипаха по кървящите рани от загубата на крила.
Кога бяха дошли, кой ги бе повалил като мен. Какво се бе случило. Може би никога няма да разбера.
Когато цялата суета на света се строполи в краката на умиращия нещастник, няма никакво значение откъде идва.
Докато се съвземах, една нежна „Чурулинка“ ме приближи и започна да нарежда някакви нови думи и да се опитва да ме запълни, а на мен ми беше лошо и наистина имах рани на гърба.
Ноооо, както винаги се случва, има едно НО.
То и в случая се настани и ме погледна право в очите, и трябваше да го изслушам. В случая нея, защото тя направо ме бе хванала за главата и ококорено ми разказваше как е видяла ситуацията.
Видиш ли, след толкова пранета и разтягания усмивката ми била станала гротескно нагла. Аз не се поглеждам отдавна в огледалото. Досадно е, а и е загуба на много ценно време, в което мога да се оглеждам в душата си, която възпитавам в красота и благост.
Вървял съм насреща към човекоподобното и подигравателно съм му се подсмихвал. На разплутия корем, на сините крака и ръцете със струпеи. Така твърдеше Чурулинката. Той се опитал да ме заобиколи, но аз нагло съм се наврял в лицето му с ИЗПРАНАТА СИ, ВТОРА УПОТРЕБА усмивка.
Останалото е история, която вече разказах. А, да, не се обърнал, защото се разплакал, а думите, с които го замерих, буквално са го съсипали.
КОГА успях да се объркам толкова?