РАЗКАЗОИДИ
ВТОРИ ШАНС
Дядо Коледа погледна китката си. Там матово проблясваше часовникът на съдбата.
Напрежението се сгъстяваше ведно със зимната мъгла.
Ако траперът Джеремая бе наблизо, значи добре се бе прикрил. Белобрадият старец постави на волана кутия с панделка, която много приличаше на колетна пратка. Развърза я, махна картонения капак и извади оттам класически „Колт”. Условията за употреба на оръжие от фирмата „Коледни дарове” бяха такива – то трябваше да съответства на епохата.
Той свали ръкавицата и пръстите му обхванаха плътно студената ръкохватка. Върху дисплея на свръхумния му часовник се изписа: „Ако завиеш надясно, ще те гази смок с дисаги. Ако завиеш наляво, ще идеш на майна си Райна.”
И в двете посоки бе навалял обилен сняг. Според точните данни за географско позициониране от панела му, през това десетилетие от средата на деветнайсетия век, и надясно, и наляво имаше ужасни усоета с многовековни гори. Засега на термокамерата не се мяркаха оранжевите петна, които специалистите наричаха на своя жаргон „палачинки”.
„Внимание: до сблъсъка остават петдесет секунди!” – съобщи часовникът. Той можеше и да говори, но му бе наредено да не издава нито звук. И без това повечето му гласове бяха гаднички, и лазеха по нервите, особено ако тези нерви са разстроени.
-Няма голяма полза от тебе! – просъска Дядо Коледа. Не възнамеряваше да брои до петдесет.
„На баба ти хвърчилото!” – изписа се на дисплея.
Термокамерата показа „палачинка” в дерето отляво.
-Тук ли си, старо момче? – промърмори Дядо Коледа. Въпросът му бе риторичен. Смъкна се от шейната, измина няколко метра в пухкавия сняг и се прислони до един разклонен бор. Напуканата кора издраска скулата му.
-Опиши ми го! – нареди съвсем тихо той.
Часовникът на съдбата тутакси направи сверка с термокамерата и докладва в писмен вид:
„Човекоподобен обект. Две ръце, два крака, глава с покритие от мека кожа, вероятно меча, вероятно шапка.”
-Той е! – рече Дядо Коледа. Очите му се превърнаха в цепки.
Силуетът отсреща изплуваше постепенно от мъглата, олюлявайки се сред преспите. Идеше. Траперът Джеремая бе твърде опасен. Истинското му име бе Гийом дьо Монтобан и темпоралната полиция смяташе, че едва ли би могла да намери по-неуютно място от това, където да го заточи. Но според Джон Ръсел, който сега носеше червената шапка с бял помпон, проклетникът Монтобан от цяла вечност караше тук курорт на кристално чист въздух, при това с редовен лов и риболов. Въпрос на гледна точка.
-Помниш ли дъба Ми-Вуа, гадино? – изръмжа Дядо Коледа. – Ще ме ръгаш с пика в гърба, тъй ли? Ти ми видя сметката в битката на трийсетте*, но сега получаваш подарък от мен!
(Защото такива подаръци осигуряват от фирмата „Коледни дарове”. Канят те да ги поднесеш по свой вкус, на когото и да пожелаеш, в което и да е време. Вярно, струва скъпо. Цяло шибано състояние.)
Пръстът му легна на спусъка.
„Ръст 280 сантиметра, тегло 500 килограма” – добави часовникът на съдбата, ама кой ти гледа.
Дулото блъвна огън и трясъкът отекна из цялата околност.
От дерето се разнесе ревът на една от онези мечки гризли, които не бяха паспортизирани и не ползваха зъболекарски услуги.
„5… 4… 3… 2…” – отброи умникът на китката му. Което значеше, че траперът Джеремая бе в периметъра за физически контакт. Да не би да се криеше зад страшилището? И как ли въобще бе успял да събуди мечока от зимния сън и да го насочи насам? Понякога примитиви като него, дето обитават затънтените пущинаци, научават онези номера на природата, информация за които няма да намериш в мрежата с ни една търсачка.
„1!”
Някой блъсна Дядо Коледа изотзад и то така, че той отхвръкна и се просна в цял ръст върху една замръзнала от студ трепетлика. Той се катурна и оттам се озова по лице в пухкавия сняг като алпийски турист, който се бухва в пяната на лъскавата си баня подир изкачване на Матерхорн. Часовникът на съдбата се прасна в ръба на някакъв камък и дисплеят му прилежно изписа: „Ако завиеш надясно – ще умреш от пневмония, ако поемеш наляво – ще загинеш, затиснат от падаща елха.”
Гърбът на Дядо Коледа беше на мушката, отново както тогава, при дъба Ми-Вуа, когато името му не беше Дядо Коледа, а Джон Ръсел. Копелето го бе прецакало. От „Коледни дарове” щяха да зачетат резултата, защото такова бе другото условие – убийството трябваше отново да е извършено в гръб. Коварството е ценно еволюционно качество и това, уви, не важи само за модерните времена.
Траперът Джеремая рече запъхтяно:
-Копеле, пипнах те! Играта свърши!
Силна болка от извитото острие на нож прониза Джон Ръсел между плешките.
Той трябваше стане истински коварен. Засега само се учеше. Дали еволюцията не си губеше времето с него? Може би следващия път…
***
Траперът Джеремая погледна китката си. Там матово проблясваше часовникът на съдбата.
Маршрутът му минаваше през яркозелена тропическа гора, оплетена в лиани и пълна с вряскащи папагали. Но май точните данни за географско позициониране не бяха достатъчно точни… Сигурно затова той се озърташе с повишено внимание.
Един Дядо Коледа знае къде се намираше сега.
*Култов епизод от времето на Стогодишната война. Ръкопашна схватка, която се е състояла на 26 март 1361 година между замъците Жослен и Плоермел, „при дъба Ми-Вуа” (т. е. по средата на пътя). В нея вземат участие трийсет французи и още толкова англичани. Изходът на сражението е решен от оръженосеца Гийом дьо Монтобан, който минава в гръб, в разрез с правилата, и убива осмина от англичаните. С това си действие той на практика отменя рицарските правила за „честна игра” – Б. а.
КОТКА В КУТИЯТА
Котаракът Азраел беше зачезнал преди три дни. Пак. Следите му водеха към замъка на контрамагьосника Кривоглед. Освен, че бе кривоглед, този магьосник имаше заешка устна и обратна захапка. Когато Гаргамел мина през тайния вход и се прокрадна в трапезарията, откри на масата кутия с изображение на настръхнала черна котка с огънат гръбнак. Очевидно не съдържаше торта.
-Азраел! – възви пискливо Гаргамел – Мац-пис-пис!
Тогава един облак от мъждукащи искри зависна в пространството под високия таван, украсен с разноцветни фрески като катедрала, и в него изплува неприятно лице, което опули зигзагообразен поглед.
-Не пипай! – изфъфли Кривоглед. – Вътре съм сложил механизъм с радиоактивно ядро и съд с отровен газ! Вероятността ядрото да се разпадне до един час е петдесет процента… Тогава механизмът ще се задейства и ще отвори съда. Газът ще плъпне и ще убие котката ти. Вдигнеш ли капака, ще го отнесеш и ти! Мога да неутрализирам действието на този газ, но първо трябва да познаеш дали Азраел е наистина вътре – и дали е жив в момента! Това е един важен експеримент!
-Мъртво е, погинало е котенцето ми! – извика убедено Гаргамел и заскуба коси. – Ах, Азраел! Горкият котанчо! Беше проклето създание, но ще ми липсва! Сега ония ми ти смърфове ще продължат да смърфират и ще ми се качат съвсем на главата!
-Няма как да го знаеш! – рече убедено контрамагьосникът Кривоглед.
-И все пак го зная – подсмръкна Гаргамел и отпусна ръце. Сянката на пода удължи ноктите му.
-Хайде, хайде… – додаде Кривоглед. – Никой досега не е успял да… Никой не…
-Когато ходех в училище – прекъсна го Гаргамел, – имах един съученик, който бе много по-лош, отколкото съм аз сега. По-подъл дори и от теб! Казваше се Сатан. Днес го наричат Татко Смърф и се преструва на хрисим. Оттогава мразя всички смърфове… Наплодиха се като плъхове… Сатан измъчваше котки – залагаше им капани, избождаше им очите или ги провесваше на примка – ту с главата надолу, ту обратно. Никога не бих могъл да сбъркам вонята, която се носи наоколо – силната, специфична, натрапчива миризма на екарисаж, която е в състояние да проникне извън стените на всяка кутия… Спомням си колко горд бе, когато ме заведе да ми покаже първата си обесена котка. Бях зашеметен. Както сега. Нанесе ми такава травма! Стоях там и не знаех къде се намирам! Имаше ме и в същото време ме нямаше…
ПРАВДИНО
Мястото е в Девета глуха на родината. Каптажът ни служи за ориентир. И миналия път го бяхме търсили дълго. Тогава заварихме двама работници, които пълнеха огромен камион с туби. Казаха, че били дошли по поръчка на трима регионални директори – тези на болницата, на операта и на железницата. Наложи се да ги изчакаме половин ден, защото дебитът беше паднал и чучурът едва църцореше.
Чешмата с най-вкусната вода. Истината е в тая вода, или поне това показва наименованието на най-близкото селище. Твърди се, че никой от местните не е боледувал досега от рак, макар че едва ли има сериозна статистика по темата. И, странно, всеки изгубен болт или парче метална тръба в околността, е изсмукан от почвата.
Днес имахме късмет, не се наложи да изчакваме тримата директори – на болницата, на операта и на железницата. Струята просто хвърчеше под огромно налягане и дамаджанките ни щяха да се напълнят за секунди. Наблизо се моткаше един самотен индивид по джапанки, който си переше дрехите. Отдръпна се плахо, щом ни видя, въпреки че беше мъж планина, с бицепси колкото детски главички. Предните му зъби липсваха. Поиска си цигара. Нямал постоянно пребиваване. Загубил ориентир в живота. Изкарвал по някой лев на строежите, без договор. Колкото му дадат. Но пък се оказа, че познава Исус. Бил офицер и служил на времето с него в казармата, преди да я забранят от най-високо ниво. „Да, помня го добре” – и се усмихна щастливо. Попитах го къде е сега Исус. „Уволни се” – отговори лаконично той. Подозирам, че ще продължим да се чудим къде е сега Исус.