Георги Николов
Доколкото в момента оперативната литературна критика е оскъдна и спорадична и по-скоро заменена с литературен PR, подобни обзори или прегледи на литературна продукция е добро компромисно решение, съчетаващо и двата подхода за оценяване на поетичните и белетристични книги, излезли в определен период от време. Поне аз ще се опитам да разгледам от такава позиция поетичните книги на бургаските автори, издадени през текущата 2025 г.и кандидатстващи за годишните литературни награди на Бургас.
В „Почит към литературата“ Иван Динков пише, че поетите са като електрическите крушки – светят с различна сила, но са еднакви в своята чупливост. Аз обаче ще направя опит да различа представяните тук поети и по този признак, защото тяхната чупливост е всъщност степента им на чувствителност и усетливост спрямо външния и вътрешен свят и способността им да го преподреждат в по-различен от общоприетия код на преоткриването му.
Наталия Недялкова, „В навечерието на 31 февруари“, изд. „Libra scorp“
Поезията в тази книга е с разширени семантични полета. Разгръща се в друго пространство на възприятията, не само Евклидово. Защото съдържа и елемента време. Или безвремие, за което подсказва и заглавието.
Сам самин
насред семантичното поле,
поставено под угар.
Тази полисемантичност или многозначност придава обем на стихотворенията в книгата. Зад привидната им аскетичност смисълът ирадиира във все по-разширяващи се концентрични кръгове, за да достигне до целта си – разбирането.“В черупката на словото/ е ядката на смисъла.“ Но всъщност при Недялкова смисълът е скрит в парадокса, между тезата и антитезата, а често и в поантата, която осветява отдолу нагоре цялото стихотворение. Тя го изгражда на основата на силогизма, без да го лишава и от неговата поетическа обосновка.
В известен смисъл всеки стих на Наталия Недялкова дава възможност на читателя по него той да възстанови смисъла на цялото, както при скулптурна реконструкция на лице.
А поезията на Недялкова определено е физиономична. Други нейни отличителни белези, освен горепосочените, са афористичността, философската насоченост, играта на думи, но не самоцелната, а тази, която води до поетически открития. Тези качества на натюрела й компенсират напълно пластичната пестеливост на тази поезия. При нея няма разточителство на метафори като отделни тропи, но пък вече цялото стихотворение става метафора, което е по-добрият вариант.
При това логическата завършеност на стиховете води и до по-значими обобщения.
Книгата съдържа и авторовото определение за поезията.
Що е то – животът?
Опит да преведеш
душата си
от небесния език.
А това е труден, много труден превод. Не става с Гугъл преводач. Но Наталия Недялкова и като преводач, и като поет притежава знанията и уменията да направи този превод. За нея небесният език нито е изчезнал, нито е мъртъв език. Тя доказва това и в новата си книга.
Рoза Максимова, R. стихотворения, изд, „Кария 2020“
Поетична книга с много атмосфера, цвят и мирис. Книга, дирижирана от „Маестро Октомври“, по сполучливата метафора на авторката. Още повече, че в нея сякаш звучи като фон музиката на Вивалди – такова е присъствието на сезоните в R. Но тази книга е не само есенната соната на Шопен, а и есенната соната на Бергман. Защото в нея заедно с пейзажа има и размисъл, и равносметка, и вътрешни колизии.
Поезия на изповедното начало, на вътрешния монолог, тази книга съдържа и пейзажна лирика, но също натоварена със значения. Иван Методиевски пейзажи на душата. Максимова като поет е способна по жилките на есенния лист да разгадае съдбата на дървото. Да изведе на преден план в пейзажа подробностите или детайлите, в които е и изкуството.
Дълбока, гъста нощ
като катран.
И в него – капка мед –
луната.
Ето добър пример за това как визуалната метафора се превръща в смислова. И това не е случайно попадение. Книгата е изпъстрена с подобна образност, която я прави едновременно и живописна, и рефлексивна.
След силна буря
плашилото остава само кръст –
бесило за любови.
Роза Максимова пише бели стихове. Но не пише бели стихове за черни дни, както е един стих на Роман Кисьов. Тази асоциация у мен я предизвиква по-скоро полиграфическото оформление на книгата (чудесно и като цяло) – стихове с бял шрифт върху черен фон.
Краткостишията на Максимова, дали двустишия или хайку, са филигранна изработка. Но и те показват как в поезията с малко думи могат да се отворят широки смислови пространства. А Роза Максимова има запазен периметър в тях с откритите от нея самородни късове поезия.
Иван Сухииванов, „Вода през пръстите“, ИК „Жанет 45“
Поезията на Иван Сухииванов притежава свойството да разяжда клишето, баналното като със сярна киселина или поне да заличава серийния му номер. Затова, освен всички други определения, тя е оригинална. Но не маниерна, според желязното клише на редакторите от соца.
А иначе такава поезия се определя като постмодерна. Но това е само заради по-свободните асоциативни връзки в нея, както е свободен и стихът му. Или затова, че Сухииванов преподрежда вече не външния свят, а света на думите. Но той ги е интериоризирал до степен на негов вътрешен свят. В стиховете му смисълът не е скрит, а направо заровен в тях като Андалуско куче. Но достатъчно е малко да се разрови стихотворението, за да се види, че то носи не някакви сюрреалистични, а съвсем ясни послания. Но трябва и читателят да влезе в тази нова словесна реалност, за да я разбере и приеме.
Пейзаж в рамка: пустинно
Слънце, червено
небе
(в прозорче или картина)
над леглото
притваряш очи
уверен
че не съществуваш
(Американски мотел)
Въпреки интелектуалната им сърцевина, в стиховете на Сухииванов има и неподправена лиричност. Такова е и заглавието на книгата му. Преди водата да изтече през пръстите му, той я държи в шепи, заедно с едно слънчево петно в нея. И това е стихотворението – мимолетно и същевременно оставящо следа в съзнанието. Въпреки Дюреровия й рисунък, в книгата има и много светлина.
В тон с образността на тази концептуална поетична книга ще кажа, че да пишеш такава поезия е като да ходиш по водата с ортопедични обувки. Но Иван го може и го прави с лекота. А и да потъва на моменти, знае как да излезе сух от водата.
Татяна Йотова, „Пукнатини и рани“, изд. „Захарий Стоянов“
Слушал съм авторски песни на Татяна Йотова на бард феста „Поетични струни в Харманли. Но сега, четейки стиховете й в тази книга, без музикална канава, която понякога прикрива недостатъци на текста, се убеждавам, че те са също толкова стойностни като песните й. Има го и в тях песенното начало, но само като ритъм, и те вече изпъкват със смисловата си страна и внушения.
След време да ме срещнете отнякъде –
напевен стих – ту пъргав, ту унил,
аз все ще ви напомням на прераждане,
заченат в кръговрата на април.
Книгата се разгръща в два стихотворни цикъла „Пукнатини“ и „Рани“. Пукнатините са житейски, раните душевни. Но и в житейските, и в душевните пукнатини се хваща стръкче надежда и избуява във втори живот, който за Йотова е изкуството. Този живот-изкуство е по-привлекателен и по-истински дори, извисявайки се над дребно битовото и делнично съществуване. В своите стихове авторката сякаш детайлизира известния афоризъм за краткия живот и вечното изкуство.
Но бисер ще сторя от теб, лято! С пясъчни гривни –
посявам те в следващ – разпътен, пламтящ хоризонт…
…Когато без дъх сме се сливали – ненакърними,
дали пък с изкуството нямаме втори живот?
Стихове, които могат да бъдат петолинието на нотен лист. Но на него Йотова нанася сгъстена метафоричност, звънки и асонансни рими, точни сравнения и всички други изразни средства на поезията. За авторката на „Пукнатини и рани“ изречените в стих думи са „кръстно чистилище на осенения, сбъдната в мен чернова“. Ще добавя – а в тази книга и белова.
И като за автор на изпята поезия ще си позволя каламбура, че поезията й още не е изпята…
Константин Корадов, „Будуване“, изд. „Кария 2020“
Константин Корадов е от онези доблестни мъже на България, които пишат и доблестна поезия. За него тя е морален императив. Можеш да имаш власт над думите, единствено като им служиш. Това е творческото кредо на Корадов. Той изрича стиховете се пред олтара на поезията с преклонение пред нея.
За автора на „Будуване“ стихове и съвест са тъждествени, както е при Иван Динков (цитирам го за втори път) – „След съвестта и стиховете/ едва ли има трети ад/. Но при Корадов поезията е по-скоро чистилище, което не само пречиства, но и облагородява – и за живот тук, на земята, а не отвъден.
В стиховете от „Будуване“ Бог присъства, но не в религиозния контекст като персонаж на християнската поезия. В стиховете на Корадов Бог е представен като върховния творец. И като такъв е вече не само морален, но и естетически коректив за твореца-човек.
Рисуваш свойте хипотези
и търсиш отговора не да имаш,
а как да бъдеш, за да се осъществиш
по негов образ и подобие.
Това е творецът, който следва Бог, а не се съизмерва с него. В този аспект Корадов не се опитва да преподрежда света в неговото поетическо отражение. Той се стреми да се впише в установения поетически ред със свой глас и стил.
Постига го без излишно ефектна образност, без резки амплитуди в чувството. В стиховете си той е равен, но равен като богослужение.
В такава тоналност е издържана и любовната му лирика, поместена в последния цикъл на книгата „като притча…“ И в тази лирика основният мотив е обожаването. На жената, на любимата, на самата любов. За тази любов лирическият герой „будува и в сънищата си“ – сполучлив образ, който придава и метафорично значение на заглавието.
Тиха поезия, но покоряваща със самовглъбеността си до степен на пълно сливане на автор с лирически герой. Което ни кара да вярваме, че Констатин Корадов като автор е изцяло отдаден на думите си и може да застане зад тях.
Марина Арнаудова, „Отглеждане на страхове“, изд. „Библиотека България“
„Това, с което нейната поезия прави впечатление, не е толкова спонтанността, обичайна за повечето млади автори, а напротив – интелектуалния привкус на нейните текстове, пристъпването към света през призмата по-скоро на размисъла, отколкото на чувството.“
Цитирам казаното от редактора Кръстьо Раленков на четвърта страница на книгата, ни най-малко за да му опонирам, а да се опитам да го нюансирам. В поезията мисъл и чувство не се разграничават рязко. В стиховете чувството се влага чрез мисълта и пак чрез нея се извлича от тях като усещане. Марина Арнаудова всъщност постига хармония между тези две начала на творческото писане. И в този смисъл интелектуалното при нея е чувствено и обратното. Още повече, че чувството е страхът, но не атавистичният, който може да бъде отгледан и опитомен единствено чрез мисълта.
В шепата ми блещукат като последни капки дъжд
неизлети куршуми –
липсващи звезди от картата
към тази древна обсерватория
на страховете –
моето сърце.
Но от тази обсерватория поетът наблюдава още и мъглявините от думи, съставя от тях съзвездия и им дава имена.
По-скоро емоционално интелигентна, а не толкова интелектуална е тази поезия. И тя предизвиква чувство на естетическа наслада у интелигентния читател. Завладява с непосредствеността си, с оригиналната образност, с неочакваните пластични решения.
Стихове, които сякаш не набират инерция, а се освобождават от нея заради постигането на естественост. При тях поантите са някак леко изместени встрани от корпуса на стихотворението. По този начин и без това да е само постмодерен похват, се избягва патетиката в стихотворната реч, а се стига до поетика.
Отглеждането на страхове
е натрупването на памет за смелостта
да не ги използвам срещу себе си.
Тези стихове обаче не са писани в страх, а в стремежа към надмогването му. Излъчват ведрина и спокойствие. Но не бих ги определил като някаква поетична автотерапия, защото са си чиста проба талантлива поезия.
Силен поетичен дебют. Пожелавам на Марина Арнаудова успех на „Южна пролет“ – Хасково догодина!
Деница Младенова, „Първи живот“, изд. „Дайрект Сървисиз“ ООД
Първа книга в първи живот. И книгата, и животът в нея са истински. Поетическият език в тази книга е фино нюансиран и в тематиката, и в изразните средства. Творческият порив е овладян от мисълта, за да обясни света от неочаквани гледни точки. Това е другият, втори живот на Младенова и нейната лирическа героиня. В него природното и творческо начало се сливат, за да покажат и един друг свят, по-хармоничен от реалния.
И докато понятията
„Аз“ и „Бог“
имат отделни значения,
никой няма да полети в този живот.
Това прозрение показва, че поетическите открития са равносилни на природните закони и също толкова значими. А когато поезията, както е в поезията на Деница Младенова, е метод за откриване на истината, тогава тя е и философия за живота. Разбира се, става дума за художествена истина, но понякога тя може да бъде и по-убедителна от действителната.
Философският заряд в „Първи живот“ е пръснат из всички отделни стихотворения, но, заедно, те съставят поетическия арсенал на автора и целостта на книгата като внушение. Тя е единна като стил и тематика. Би могла да бъде представена образно и чрез едно кратко стихотворение от нея.
Аз съм просто човек
от хартия,
от когото тече смола.
Красиво. Ето тази смола слепва цялата книга, която още е кутия, но пълна с вътрешния космос на своя автор. Тя е и „луната в гърлото“, която го прави дневен лунатик, какъвто впрочем е всеки поет.
Деница Младенова е свързана с поезията, като „бебе, свързано с плацента в утробата”, по стих от книгата. Затова тя не пише, а диша поезия по вроден, безусловен рефлекс.
Книгата „Първи живот“ не е само за първи прочит. Тя съдържа поезия за препрочитане. По този начин в нея се откриват неподозирани смислови пластове, детайлност, която води до обобщения. В нея контекстът е като смяната на фигурата и фона в гещалт психологията. Затова изисква и задълбочено четене.Поезията винаги е с други думи, а Деница Младенова ги владее.
Елена Янева, „Светлина в ключалката“, изд. „Библиотека България“
Светлината е ключът към поезията на Елена Янева. Тази светлина, която отключва „небесните долапи“, отваря ги широко, за да нахлуе от тях пак светлина. И поезия, която в тая книга е тъждествена със светлината.
Аз дори си представям как тази светлина прониква по оня специален улей в египетските пирамиди, за да обозначи есенното равноденствие. Поетично равноденствена е книгата на Елена Янева. И като тематичност и стилистика, и като композиция.
Познавам някои преводи на Янева от емблематични гръцки поети. И мислех, че в оригиналната й книга ще открия веяния от Саферис, Елитис. Кавафис. Но въпреки че в нея се усеща средиземноморският въздух, светлината си е само нейна.
В стиховете
да чакам непокорното убождане,
онази бърза светлина в ключалката,
която буди богове и хора.
А след нея,
дори да се затварят страниците
в теб
едно небе да продължи да е
отворено.
Но докато страниците са отворени и четем стиховете, долавяме техния хипнотичен ритъм, безбрежната широта, завладяващата им вглъбеност. И така те проникват в подсъзнанието ни, откъдето после могат да се претворят в сънища или да изплуват като дневни видения.
Тези стихове са апология на светлината. Светлината – спасителен фар
в морето от тъмнина. Миньорска лампа, която отправя лъч в галерията на мрака и откъртва от него залежите светлина.
…Където и да е Бог сега
бил е тук и е написал бележка:
ще се върна след малко,
после
просто е оставил ключа на вратата.
Така и Елена Янева, въпреки скритите значения на поезията й, е оставила ключа за нея не под черджето, а на вратата. За да влезем в нея като в свой дом, просторен и светъл.
Стана Апостолова, „Ферма „Фамилия““, ИК СТЕЛА ПРО
Стана Апостолова е успешен автор на лирика и проза, включително криминална, също и на фентъзи. А с „Ферма „Фамилия“” демонстрира вещина и талант и в литературата за деца.
Книгата е художествено произведение и същевременно образователно помагалото за деца от начална училищна възраст, както и за по-малки и по-големи. В тази посока тя напълно постига своята дидактична и педагогическата цел – да запознае децата с животните от една семейна ферма и да възпита любов към тях.
С много творческо въображение са описани животните с техните характерни черти, нрав и навици и така са превърнати в живи герои на детския свят.
Стихосбирката обхваща доста аспекти на фермерския живот от гледната точка на децата. Има стихотворения за котката Маца, за смелия пазач на фермата Шаро, за малките прасета, за надменните бели кокошки, за конете и кравата Милка, за петела с бялата шия. Книгата разказва за живота във фермата, за труда на стопаните, за отношенията между хората, за непрекъснатите грижи за животните.
Стихотворенията за деца привличат интереса на детето към литературата, към интересните случки и истории, развиват паметта и въображението. Обогатяват детския речник, развиват усет към езика, възпитават и се превръщат в любима игра.
Децата много обичат да слушат рими за животни, птици, насекоми, сезони. Тези произведения предизвикват определени чувства у тях: радост, състрадание, съжаление и други. Обикновено, след като чуят рими за животни, които са в беда, децата изпитват желание да им помогнат, когато разберат за лудориите на малките животни, разбират, че децата на животните също като тях обичат да играят и да лудуват – „Малките прасета”, „Мунчо”, „Анка и агънцето Милко”
Звънките рими и ярки краски в стихотворенията от книжката привличат вниманието на децата, правят ги съпричастни към животинския свят. Но те предизвикват и любов към литературата въобще, формират ценни читателски навици у децата от най-ранна възраст. Освен това обогатяват и емоционалната им сфера, създават психологически нагласи и за по-късна възраст, когато те вече се осъзнават като личности.
В това отношение „Ферма „Фамилия““ е добър пример как трябва да се пише в този най-труден жанр – литературата за деца.
Димитър Желев, „БА“, изд. „Libra Scorp“
В тази луксозно издадена и богато илюстрирана книга със заглавие „БА“, което на старобългарски означава „душа“, съжителстват чисто лирични стихотворения, такива със сатиричен отенък, както и стихове в епиграмен стил. Сред тях са вплетени стихотворни цикли от източната философия Дао и български фолклорни мотиви. Това привидно разностилие обаче бие в една идейна точка – зараждането на тайнството на живота и света, на човешкия разум, на „прекъснатия достоверен разказ за сътворението на света“.
Стиховете в „БА“ сякаш са словесна имплозия, обърнати навътре така, че да осветят и най-тъмните и непознати дълбини на душата.
Щом, сепнат, изведнъж поглежда
в спокойната повърхност на водата
и мигновено сенките изчезват
сред спомена за някога.
Димитър Желев си спомня и тълкува като сън не само своя спомен, но и колективния спомен на човечеството за неговото начало.
Сред неочаквания срив остават
следите на империите
и вечното изглежда мимолетно…
Морето е другият често повтарящ се мотив в книгата. В нея то диша като живо същество и „с огромната си и красива паст изяжда времето на тоя свят.“ Но морето в стиховете на Желев е и лоно, от което непрекъснато се преражда времето.
Това се усеща и в сякаш заклинателния транс, в който са писани тези стихове, целящи да го предадат и на читателя.
Сложно са кодирани посланията в поезията на Димитър Желев. Те не се поддават на анализ от типа „какво е искал да каже авторът“. По-скоро читателят би трябвало да формира своя идея върху авторовата, макар и по-далечна от нея, както е според една психологична теория за възприемане на творчеството. Моята идея за „БА“ е, че това е книга за първичното, което се самоосъзнава, самонарича и превръща в разум.
Галина Чолакова, „Йероглифи на тъгата“, изд. „Академия „знание““
Ако трябва да се разчете йероглифа на тъгата, то най-добрият му превод би бил „делничен апокалипсис“, дори като друго заглавие на книгата. Тъгата в нея е тектонична – размества пластове на чувството, без да ги срутва окончателно.
Тъгата пронизва книгата от първата до последна страница, но това е светла тъга, която не депресира, а облагородява.
Тъгата, с всяка приливна вълна,
към пясъчното дъно ме завлича.
Красива, морска, тиха самота –
прекланям се, направо коленича.
В стихотворните приливи на тази книга откриваме и морето с неговите „сини рими“, с неговата безбрежна въздишка. И ако има отливи, те са на тъгата. Когато тя се отдръпва, за да дойде на нейно място спокойното съзерцание. В обсега му са Бургас, особено в стихотворението “ Порастване в Бургас“, морският пейзаж, но и всички вътрешни състояния на лирическата героиня, породили стиховете й. В тях се разкрива и душевността на авторката със съмненията, колебанията, но и с превъзмогванията, от които тръгва и творческият акт.
Към сполуките на тази книга можем да прибавим и интересните интерпретации на някои от старогръцките митове. В тях Чолакова превръща митичните герои в делнични, а себе си в един Сизиф в рокля, чийто съдбовен камък е волята, ежедневното преодоляване на тъгата, на житейските превратности. Но тя може да бъде и една Пенелопа в търпеливото очакване на празничното в делника – поезията, нейната поезия.
Пречистена във самотата тиха,
на листа бял гравирала тъгата…
От извора добър на светлината
една усмивка зажадняла блика.
В книгата има стихотворение със заглавие „Плацебо“. Но поезията на Галина Чолакова не е с плацебо ефект. Стиховете в нея притежават действителна лечебна сила. Защото съдържат екстракт от изстрадана и пречистваща поезия.
Симеон Димитров, „Фотоувеличение на празнотата“, изд. „Изток- Запад“
Обикновено стихове, чиито автори са актьори, звучат, поне на мен, като цигулката на Енгр. При режисьора Симеон Димитров не е така. При него поезията не е спомагателно изкуство, а негова същност.
Поезийо –
сух залък за непосветения,
заразна кръв
за обладания от теб.
И аз като Константин Еленков, дори по-предубедено, търсех театралните жестове в поезията на Симеон Димитров. Но единственото театрално нещо, което открих в нея, не е от сцената, а от гримьорната на театъра. Онова тройно огледало, в което и поезията на Димитров изглежда триизмерна – метафора, алегория, символ. Именно символистична е тази поезия, преодоляла предходните си етапи. Изчистена от Далчевската предметност, но стигаща и до чистия кантиански разум.
Поезия, която черпи вдъхновение от Джон Дън и Уилям Блейк. И крещи с вика на оня хомункулус от картината на Мунк. Вик, артикулиран ясно в стиховете на Симеон Димитров.
И все пак тази книга е един спектакъл. Но на самите думи, в техния собствен мизансцен. Думи, свързващи се помежду си нережисирано, без постановка. А само от поетическия порив на автора.
Димитров също си задава Хамлетовските въпроси и също не намира отговорите на тях. (А кой ли ги намира?) Но той помирява крайностите в дилемата чрез поетическата недоизказаност. Така предоставя на читателя възможността да стане сътворец при възприемането на текстовете. Да ги разтълкува в по-широк смисъл.
Времето – моята собственост.
Зареждам го непрекъснато с послания.
Тези авторови послания достигат до нас от „утробата на Вселената“, но не като космически сигнал, а като чисто човешки глас от неговите собствени недра.
Стиховете на Симеон Димитров изискват тълкуване и размисъл, но те ни улесняват в това, като ни потапят в своята иносказателна дълбочина.
Накрая ще кажа, че „Фотоувеличение на празнотата“ ми напомня на „Фотоувеличение“-то на Антониони. И е по-скоро фотоувеличение на детайла, в който е скрито изкуството, и не дяволът, а Бог.
Николай Нанков, „Светлина и сянка“, изд. Николай Нанков
Тази книга с подзаглавие „Поезия и изображения по Пинк Флойд и Дейвид Гилмор“ е заявена още като художествен експеримент, плод на сътрудничеството между въображението, изкуствения интелект и любовта към музиката. Дори при това положение може да се каже, че експериментът е успешен. Книгата има и напълно самостоятелно звучене.
Вселената хрипти
през влажната тъкан на здрача.
Бог е скрил лицето си –
росата е сълза,
неизбърсана още от времето.
Още в тези начални стихове се вижда как поезията сякаш се носи като дим, като дух над водата и сътворява света. И така е във всяко от двайсетте стихотворения на книгата. Разбира се, този образ с дима над водата е повече на Ричи Блекмор, отколкото на Дейвид Гилмор, но и той е подходящ в случая.
Има я обаче и розовата мъгла, която се разпръсква от тези стихове, пак за да се открие света. И тази мъгла не е сценична димка, а действителна мъгла, която се вдига, когато видим през нея очертания на дървета, силуети на планини, човешки фигури. Така се откриват и стихотворенията в тази книга. И това е заслуга на автора.
В композицията на книгата пантеистичните картини от стиховете се сменят наистина в тон с психеделичната музика на Пинк Флойд от инструменталните композициите на групата и на Гилмор. И тези стихове излъчват същата протяжност и ритмика.
Тежък дъх виси над земята –
сама земята е уморена да диша.
Дим вплита оловно небе.
Хоризонтът се рони в пепел.
А в стихотворението „Велик ден за свободата“, в което „стените падат – маски, които вече нищо не крият“, естествено, звучи великата музика от албума „Стената“. И в съзвучие с нея, в това стихотворение се рисуват социални, а не природни картини.
Според бележката в карето на книгата, че в нея са включени свободно преведени и преработени текстове, както и авторски творби, нямах възможност да проверявам кои са едните и кои – другите. Но и в тази симбиоза книгата има своето основание – все пак е експеримент.
Чанко Градев, „Любов, а не мечти“
Откровено албумна поезия. От типа „любимо стихотворение“ във Фейсбук. Книга, за която още се казва, че е повече за семейния скрин, отколкото за рафт на обществена библиотека.
Но тъкмо в нейната непретенциозност или претенция (не знам) е и нейното значение. Можем да придадем стойност на тази поезия, ако я наречем не наивна, а по-скоро наивистична по аналогия с наивистичната живопис.
Това същевременно е любовна лирика. Чувствена, предметна, конкретна – без сложни образи и обобщения. Но в любовта баналностите са смисълът – държането за ръце, прегръдката, целувката. Чанко Градев пише за тях и за копнежа по тях, сякаш, написани, те ще се материализират в любовта.
И още нещо – известно е, че от неосъществена любов се раждат най-добрите любовни стихове. Но лирическият герой на Градев сякаш се стреми към обратното – да изпита и осъществи любовта, за да я опише в нейната сетивност.
През всички дълги нощи
така ми липсваш ти.
Аз искам още, още
любов, а не мечти.
С тази си непосредственост стиховете в „Любов, а не мечти“ са искрени и разискрени. И вероятно с това ще покорят тази, към която са отправени – конкретна любима, а не измислена лирическа героиня. Но сигурно ще намерят и своите читатели.
Кольо Колев, „Караулът на времето“, изд. „Libra scorp“
От всички караули, единствено караулът на времето е несменяем. При него няма смяна на нощната стража – тя е денонощна.
И поетът Кольо Колев заедно със своето поколение застъпва на пост в този вечен караул.
НИЕ СЕГА
сме караулът на времето.
Това заявява авторът още в едноименното стихотворение и го отстоява до край в книгата. Гражданска поезия, но не в смисъла, който се влагаше преди време в това определение. Тази поезия не е декларативна – в нея няма поза, а позиция, вътрешно осъзната и превърната в творческо кредо.
Но книгата има и по-широк тематичен обхват. Освен социалните и патриотични мотиви, в нея присъстват и лирични творби, особено в първия й цикъл, с философска насоченост. Сред тях могат да се отличат програмното стихотворение „Небето ще е винаги отгоре“, „С дъжда „, „Мушици“, „Най-сухият човек“.
Философско-лирични стихотворения, но лиричното в тях е само основата, в която са втъкани философските мотиви. В други стихове поетическият нерв е оголен и изказът е прям и директен.
И дори ако ли някой ден
светът тотално се побърка,
Моят свят
със Мен
единствено
ще падне мъртъв.
Основното в тази поетична книга е осмислянето на епохата и поетическото й отразяване. Не по Пеньо Пеневски, а през погледа на друг, нов поет. Защото и епохата вече е друга, и караулът на времето все пак се е сменил, макар и незабелязано.
Бунтът срещу статуквото е другият отличителен белег на книгата. Бунт социален и естетически, срещу подмяната на ценности в живота и изкуството.
Такъв е векът – всичко се рее.
Нищо си няма собствено място.
Но авторът на тези стихове знае и заема своето място – в караула на времето. А с това и неговата книга – в съвременната ни поезия.
Лидия Кърклисийска (Лили Мили), поредица „Аз се уча” – „Буквички чудесни, лесни” и „Цифрички чудесни, лесни”, и „Заекът фризьор и други приказки в рими”.
Обединил съм трите книжки за деца на Лили Мили, но те се различават като тематика и предназначение за малките читатели.
Първо за поредицата „Аз се уча”: Още на корицата е обозначено, че книжките са адресирани до деца на четири и повече години. Книжката за буквите съдържа стихотворение за всяка буква от нашата азбука. Стиховете са весели, римувани, с ясно изразен ритъм, което ги прави лесни за възприемане и за заучаване наизуст. До всяко стихотворение има подходяща картинка за оцветяване и още по-голямо предизвикателство за децата – възможност да изпишат буквата по образец и покажат, че са я запомнили и могат да я открият във всеки текст.
В книжката за цифрите по същия начин има стихотворение за всяко число до десет, картинка за оцветяване и възможност за откриване на числото и неговото изписване на цял един ред – достатъчно за изпробване и не прекалено много, че да омръзне. Включени са и стихотворения за знаците плюс и минус, стихотворения-игри за броене и гатанки за откриване на всяко число. И в тази книжка стихотворенията са много ритмични, с лесно запомнящо се римуване и богат, развиващ речник.
Двете книжки от поредицата са много подходящи и за домашни игри с буквите и цифрите, и за групи в детската градина.
Лили Мили е представила и книга с римувани приказки. В нея герои са горските обитатели. Те си имат фризьор, шивачка, учители, училище, детска градина, сладкарница, болница. Аптека и всичко, което децата наблюдават в реалния живот. Персонификацията на животните чрез определени професии на хората е призвана да предизвика интерес у децата. Освен това по този начин децата се предразполагат към ролеви игри, имащи значение за по-късната им социализация.
Лили Мили одухотворява горския свят, а заедно с него и детския. Приказните истории са издържани в класически стих, увлекателни и разказани с лекота. Имат ясно проследим сюжет, положителна развръзка, симпатични герои и завършват с поука, която не звучи назидателно. Тази книжка с приказки разказва за живота на хората, но в един по-приветлив свят, може би такъв, какъвто ще изградят сегашните деца. За успеха на книжката сред малките читатели допринасят и чудесните илюстрации на художника Мая Иванова.
Накрая ще обобщя, че тези преобладаващо позитивни отзиви са по-скоро паралелни на поетичните книги есеистични текстове. Но и литературната критика също често е издържана в такъв стил.
Освен това, според мен, такъв е и смисълът на подобни годишни прегледи на художествена литература.
Поздравления за бургаските автори и адмирации към Община Бургас за вниманието, което проявява към тях.