СПЕЦИАЛНА НАГРАДА – ИЗДАВАНЕ НА КНИГА получи Роза Боянова от литературен конкурс за поезия в Бар, Черна гора

СПЕЦИАЛНА НАГРАДА – ИЗДАВАНЕ НА КНИГА получи Роза Боянова от литературен конкурс за поезия в Бар, Черна гора

Допълненото издание на „Писано върху вода“ („Napisano na vodi“) беше публикувано като награда на Роза Боянова в издателство „Неказано“, Бар, 2025 г. Книгата беше представена в рамките на Осмия международен литературен фестивал „Поет – Фар“ в Черна гора на 7.09.2025 г. в присъствието на поетесата и авторския колектив: преводач Сафета Осмичич (Босна/ Нидерландия), издател и редактор Лабуд Лончар (Черна гора), художник Вили Колева, България, рецензент Слободан Ристович, Република Сръбска.
Предлагаме ви предговора към изданието на Слободан Ристович – поет и литературовед.

ЗАЩИТА НА БЕЛЕЗИТЕ ОТ ЗАБРАВА
(Успяват ли думите да пренесат казаното отвъд смисъла)
Роза Боянова „Писано върху вода“, стихове, Издателство „Неказано“, Бар, Черна гора, 2025

Какво повече може да направи животът от това, което не сме изрекли, което е останало като нишка от паяжина, закачена за тръна на езика ни? На поезията непрекъснато се задава въпросът: дали тя е „пустош на писането“ или е бъдещо украшение?
Струва ми се, че тази поетеса, Роза Боянова, се опитва да отговори на този въпрос. Болезнена работа е това. И не само болезнена, но и кошмарна. Умът е око на кладенец, което гледа към небето, за да установи връзка между тъмнината отдолу и заслепението. Изглежда няма разлика и това е доказателство, че неяснотата има две страни, слепени заедно.

Ако поезията е живот, отвъд реалния и зримия,
отвъд разумния, правдоподобния,
обикновен,
отронен ден от вечността…

Роза прехвърля този въпрос с цялата му тежест върху нас. Ако искаме да „участваме“ в нейното разбиране, ще стигнем ли до осъзнаването, че се разпадаме в съмнения, или ще продължим да четем, за да задоволим любопитството си?
Преди да се впусна в лични съмнения, трябва да кажа, че Роза Боянова е поетеса от голям ранг, откъсната от „леките нотки“ на поетическото посегателство, което поради „пластификацията“ на понятията и образите е по-близо до изкуствените вкусове, отколкото до тези, които би трябвало да са солта на мъдростта и зрелостта.

Поезията е спасение от земния живот
и дух, вселил се в бледа плът.
Тъй необятна и необяснима същина,
непоносима красота,
небесна участ, неписана…

Вглеждаме се в себе си, за да намерим нишката, която изплита тази песенна книга, не в една песен, а в съвкупността от казаното. Попадаме в жегата и пламъка на истината, в непоносимата красота на съдбата. Ние, изтъкани, сляти, или зазидани с „бледа плът”, склонни към обикновено гниене.
Трябва да се запитаме за момент чрез нейните текстове:

В какво агрегатно състояние
е тъга
преди да заплачеш?

Поезията ни хваща в мрежата си, кара ни да вкусим песните на онези, които умеят да навлизат в същността на живота и да разкриват личните си страхове и ограничения, да се включват в борбата за свобода. Свободата е преди всичко заслуга на индивида, която може да бъде предадена на онези, които са готови да се пречистят в нея.
С тези пориви и видения Роза застава пред думите и хората, за да се опита да ги защити от споменатата вече окупация на изкуственото.
Споменатият въпрос какво е агрегатното състояние на скръбта е повече от писък, вой и трясък. Това е специална заповед за спиране на безпътицата, по която се движат човекът и човечеството.
Намерението на Роза Боянова е да върне човечността в нас. Нас – това сме всички ние заедно.
Нейната помощ и утеха е в това да ни представи визия за самите нас. Може би това ще ни помогне да се огледаме в нейното лице, търсейки собствения си образ.

И се опитвам да остана цяла
на другия бряг,
настръхнал като гладен змей…

Гладът е бездната по нашия път, той е жертва на злото и други лоши чувства, които са съхранени в нас. Тази стихосбирка показва в почти всяко свое стихотворение безкористната саможертва в името на красотата и истината.
Вземам си почивка от една безсънна нощ. Умореният човек тълкува неправилно думите, свързани с другите. Заради личната си болка, самосъжаление и други щети в себе си, той уврежда и биографиите на другите.
Чета стихотворението „Водовъртеж“, вместо биографията на поетесата. В него всичко е написано подробно. Предпочитам да мълча, отколкото да се изправя срещу думите ѝ. Нямам право да съдя. Не е мое решение – каквото е било, било е правилно. Моя работа е да търся себе си, четейки думите с уши. Роза Боянова, говори за себе си.

Подслушах този разговор (с издателя и го прочетох)
така свободно запокитен в тъмнината,
събирах звуци вместо треви
и исках раните си да наложа…

Мисля, че цялата поетика на Роза Боянова в тази стихосбирка е основана на това – да не позволиш на раната да се превърне в белег и да обрасне в забрава.
С поздравления за издателя, препоръчвам тази изключителна стихосбирка.

Рогатица, 15.01.2025 г.