Пингвинчето
Светлините блестяха през капките по мокрото стъкло на таксито. Румен внимаваше много. В късния час пътят до този отдалечен квартал на града беше коварен. Зад него, на задната седалка шумните момчета довършваха бутилка, започната в дискотеката. Не искаше да поема този курс, но твърдо реши, че след него ще се прибира. Нощта беше странна. Много спокойна. Нямаше инциденти. Монотонна нощ. Това усещане се носеше навсякъде. Навън дъждът ситно ръмеше. Стигнаха. Клиентите платиха и той пое на обpатно.
Три часа след полунощ. Пред колата пребяга чеpно улично куче, което го погледна в очите и оголи зъбите си. Улична лампа в приглушено жълто ту светваше, ту изведнъж угасваше. Небето чеpно в чеpната нощ, натежало над града. Румен по навик намали, когато минаваше покрай спирката на автобусите. Отмина я. В следващия момент намали. Спря. Да, там на спирката имаше някого. Дете. В това време. Три след полунощ. Румен включи на задна скорост. Изравни се с навеса на спирката. Там наистина имаше дете. Малко момиченце. Седнало на пейката. В ръцете си държеше някаква играчка. През отворения прозорец на колата Румен го попита:
– Малката, какво правиш тук, не трябва ли да си у вас?
Детето вдигна глава. Погледна го. Очите на момиченцето бяха сиви, светлосиви и се открояваха на лицето му.
– Не те ли е страх – продължи Румен – посред нощ тук, сама?
– Не, не ме е страх – отвърна малката.
– Нека да те закарам до вас. Знаеш ли къде живееш? – настояваше Румен.
– Знам. Тук, съвсем наблизо. Аз сама ще се прибера – детето го гледаше дръзко.
Румен не можеше да си представи, че ще остави това момиченце тук само посред нощ.
– Хайде качвай се, ще отидем до вас да те оставя – твърдо настоя Румен.
Детето стана и бавно тръгна към колата. Румен мислеше да я настани отпред, но малката дръпна задната врата и се настани на седалката отзад. В ръката на момиченцето имаше пингвин. Играчка, плюшена.
– Ще ми покажеш ли къде живееш – Румен си намести огледалото за задно виждане така, че да може да вижда лицето на детето от задната седалка.
– Там нагоре по улицата, в блока – малкото момиченце се облегна на седалката и продължаваше да гледа втренчено в огледалото за задно виждане. Просто веднага стигнаха
– Ето тук, в този вход, на третия етаж – детето посочи нагоре, искайки да уточни точното място на апартамента, в който живееше. Входът беше тъмен, не светеше и в нито един апартамент. Румен спря и се обърна назад:
– Ще можеш ли оттук сама?
Момиченцето кимна утвърдително. Отвори вратата и излезе. Направи няколко крачки и се върна. Почти долепи личицето си до стъклото на предната врата. Дясната му ръчичка, опряна на прозореца, сякаш леко помръдна, като за довиждане. Румен се усмихна. Детето го гледаше с дълбоките си очи. Обърна се и тръгна към входа на блока. Преди да стигне вратата се спря и се загледа в дънера на едно голямо дърво. Обърна се към Румен. В очите му имаше много тъга. Отвори вратата и потъна в тъмнината зад нея. Осветлението на стълбището не светна. Румен запали колата. Добре, че прибра това дете – мислеше си той.
На другия ден имаше много неща да свърши. Колата, мръсна от дъжда, трябваше да се закара на автомивка. Остави я на момчето, което винаги му я миеше, и влезе да си вземе кафе.
Румен беше купил тази кола преди една година, а от шест месеца я караше като такси. Отне му време и средства, да я поправи. По предната броня и калника имаше следи от удар, а и предният капак беше малко огънат. Явно е преживяла някакъв инцидент. Продавачът не се пазари много. Личеше му, че иска да се отърве от нея и свободно намаляваше цената. Когато след половин час излезе, служителят от автомивката му каза:
– Имаше една играчка на задната седалка, сложих я в багажника.
Румен вдигна капака – вътре видя пингвина. Играчката на момиченцето от снощи. Беше я забравило. Заредиха се курсове във всички посоки на града. Почти се стъмняваше, когато отново трябваше да отиде с клиенти до квартала, в който беше посред нощ. Реши, че може на връщане да мине и да остави играчката на детето. Помнеше добре къде беше входът и че момиченцето каза „трети етаж“.
Позвъни на вратата, като държеше пингвинчето пред себе си. Вратата се отвори и насреща му застана жена. Погледът ѝ веднага попадна на играчката. Лицето ѝ се изкриви от болка. Тя извика нещо и побягна навътре. След малко от там се показа едър мъж и застрашително се насочи към Румен.
– Кой сте вие, какво искате? – ръцете му бяха стиснати в юмруци. Погледът му попадна на плюшения пингвин и ръцете му се отпуснаха. Той се подпря на касата на вратата и тежък стон се изтръгна от гърдите му.
– Вчера посред нощ – започна Румен, – докарах от спирката наблизо едно дете. Едно момиченце. То си забрави играчката в таксито. Нося му я. Сигурно е тъжно, че си я загубило.”
Мъжът понечи да каже нещо, но му беше трудно. С ръка направи знак на Румен да влезе вътре. Седнаха в детската стая. Подредена, все едно никой не влиза в нея. Жената взе пингвинчето и го постави до възглавницата на детското легло.
– Имахме дъщеря. Но… Беше прекрасна. Слънчево дете. Преди две години на спирката я удари кола. Оттогава сме сами. Седим си често в тази стая и си мълчим. Тя никога не се разделяше с тази играчка. Спеше с нея. Играеше с нея. Когато се случи това страшното, пингвинчето изчезна. Всички го търсиха. И разследващите, и ние. Щяхме да го сложим при нея. Да са си двете. Милото ми дете, какъв ли ужас е изживяло – жената плачеше в шепите си.
Мъжът ѝ беше свел поглед и с насълзени очи гледаше в пода. Румен им разказа какво се беше случило снощи. Той не можеше да повярва, че детето, с което снощи говореше, вече го няма. Че всъщност него от цели две години го нямаше. Слизаше бавно по стълбите от третия етаж и всичко в него се разпадаше от болка. На дървото пред входа видя некролог. Момиченцето го гледаше от там усмихнато, прегънало любимото си пингвинче.
Навън беше се стъмнило. Румен потегли с колата. Пътят му минаваше покрай спирката, където снощи срещна детето. Погледна към нея. Хора чакаха автобуса. Покрай него хвърчаха коли. Всеки бързаше да се прибере след работа. Румен понечи да оправи огледалото за задно виждане. Вдигна ръка към него и погледът му замръзна. В огледалото от задната седалка го гледаше малкото момиченце. Пепелявосивите му очи го разкъсваха …