Градът
„I am grateful to America for having made me realize my needs. I served my sentence there. At present I have no needs. I am a man without a past and without a future.“ – Henry Miller
Спомня си планината, там някъде върви жена, смее се, косите ѝ са меки. И времето е сън, и сенките. Пътеката пълзи, чувам думи, думите кацат на клоните. Тежки са крилата им. Тревата мирише на слънце. Небето – на бор. На бор и на слънце дъхти. Градът на вечните запознанства и притулната непознатост.
След много, много години седяха – четирима, и един от тях каза: „Никой вече не пише за Витоша.“ И допи питието си. Остро, килтово, шотландско. Никой никога не беше писал за града му. Така мисли сега. Никой никога не бе могъл да пише за града му. Имаше едно момче, умряло рано, особено било. Така казваха. То бе писало. Красиви и болни стихове. И то било красиво и болно. После бяха опитали пришълците. Не стана. Всички те носеха тази досадно различима притеснителност на окосена ливада и ниско слънце. Витоша не позволяваше да се пише за нея. Нямаше да позволи да се пише за нея. „Никой не пише вече за Витоша!“
Красив бе този град. Красив и продажен. Коварен и продажен.
И бе допил питието си. Тогава. Пак орехово. Витражите на обърнатия словоред. Как да съградим пасиансите си, Доторе? Курвенска работа. Куманска работа. А как тъжеше за есенна София, Доторе!
Спомняш ли си?
Времето? Разкръства ни. И сенките, които вече ги няма. И нас, които отдавнa ни няма.
Само Витоша с диадемите си от клекове, с тази висока диадема от сняг и клекове, отказва да бъде насилена.
Да, Витоша може да се гледа само от един прозорец, прозореца на родния ти дом. Терасата, където прокапва слънце, поляните, които започват след миг. Погледът преследва червената точка на автобус 76, който лениво прошумява по паветата на „Дървенишкото шосе“. Тополите чертаят този път и затварят кръга си срещу „Спортпром“, откъдето тръгват рейовете за Самоков. Площад, жалка кебапчийничка, жени с цветни забрадки. Момчета с едроплетени пуловери. По пътя – Превала, биволско мляко. Днес битката е загубена. Битката е загубена отдавна. Битката за високото топло вдишване на пролет, за тихото прелистване на съботния следобед. Дори мисълта за старото време е прокудена. Показна извратеност, хищници с грозни очи. В градината на дядо ми слизаха сърни. Сега градината на дядо ми е обкована в бетонно застъпване, отнет е всеки сантиметър земя, посегнато е към всеки сантиметър небе.
Какво си спомням ли? Родният ми дом на „Изгрева“, сребърният бор, приятелите на дядо, които идваха в неделя – след затворите и пушеха дългите си цигари, пасиансите; аромата на тютюн и дюли си спомням. Прегорели от есен дюли.
„Изгрева“ – къщата на Васко Мосюто, по-нагоре на Ели Джераси, вече бяха блъснали трите бора, под които дишаха мраморните ръце на Бертоли. Сетне дойдоха и си отидоха от нас момчетата на поколението ми, отидоха си Райчо, Васил, Маргарит, Златето, Емил… Скъпите.
Красив бе този град. Красив и продажен. Коварен и продажен. Kурвенска работа.
Времето? Разкръства ни. И сенките, които вече ги няма. И нас, които отдавна ни няма.
Само Витоша с диадемите си от клекове, с тази висока диадема от сняг и клекове, отказва. Да бъде насилена.
Богоизбраността на Витоша бе приключила. Както приключва всичко. Рано или късно. Влизаше в града си от слитналите борови хълмове, които опасваха източните предверия на обител – мътна, мастилена обител. Крепостно непозната, стори му се. Снегът още ръсеше дрипи. Плахо. Виждаше планината, която бе боготворил. Която бе го спасявала толкова пъти. Тъмносиня бе сега, във височината ѝ имаше безразличие. Хребетите ѝ, неотърсили се от лунните си еполети, чертаеха непознати за него контури. Бял покров. Отминалост. И планината се бе уморила от него.
Витоша бе мъртва. Приличаше на труп на умряла и подута от газове крава. Синкаво. Някакъв проклет и рехав следзалез. Градът бе нов. Тук някъде трябваше да бъде „Лебеда“, помисли. Влизането в София. Черният лебед на нощта. Колата скърцаше по непознатостите на родния му град. Бездумието бе прераснало в умора. Затова ли беше всичко? Да дъхти воните на мъртвата планина. По рано имаше кучета, които избиваха. Вероятно са избили и Аргос. И това ме е лишило от припознаване.
Подмина „Дървенишкото“ шосе. Вчера, до разсипаната къща на Петрови, повита с бръшлян някога, бе видял наркоманите. Дворът бе закупен от крадци. Крадците строяха кооперции за пришълци и прекупчии, прозорецът на ателието бе разбит. След смъртта на Илия, Анчето идваше и говореше с лелите му. Пиеха рядко кафе. После всички умряха. „Дървенишкото“ шосе. Наркоманите бяха изчезнали. Мъртво небе. Мъртва планина.
– Разбира се, Аргос е повяхнал. В чакането си. – каза Доторе. – Аргос е забравил кого и какво чака. Оглушал и повяхнал е. Дори да не е избит. Завръщането е дочакал. И само така заминаването е добило оправдание. Само така заминаването може да добие оправдание. И за какво ли. Дори песовете побеляха. Побеляха от сняг и старост. От сняг и старост побесняха.
За Итака и пес не ни остана.
Доторе се усмихна.
Лицето му заприлича на подкова.
„Влизаше с взетата под наем кола в града. Да, помисли, тук някъде трябваше да е „Лебеда“. Тук някъде… Тук някъде бе единствено огромният, черен лебед на нощта.“
Нямаше светлини. Нямаше отправности. Нови, арогантно озъбени сгради, нови арогантни шофьори, бедата бе, че зад тази новост той разчиташе единствено празнота и порочност. Времето бе минало бързо. Останал ли бе някакъв човешки трепет, копнение, някаква запазена отправност, додъхване на светлина, която те прелиства, която те пренася отново – детство, мигове, хора, които отдавна вече ги няма.
Светофарът изскърца с кървавото си око – вероятно студеното око на планината.
Прозорците на тавана му наподобяваха изцъклени очи на корабна каюта. С формата и с големината си. От тях не се виждаше нищо – въздух, може би. И ланшни листа – втъкани в килим от отминалост. Безобразно неподдъжана градина. От отверстията на корабната си каюта, под покрива на дома си, виждаше запалване на лампи, колебание на сенки, които се движеха прибързано в полупанелните си апартаменти. Същите апартаменти, дъхтящи на ланшни листа. Същият град. Ланшният град. По дяволите тази София.
… Водата на тавана бе кална. Някой някъде копаеше. Взе ръкописа на книгата, която не можеше да довърши. Какво можеше да каже? Да хленчи над далечностите си. Не е ли време, понякога, да прозрем преминалостта си. И да я приемем.Тишина е посрещането. Болка е посрещането, когато не е останал никой. Хаотичност на спомени. Какво можем да пренесем, да осмислим.
Чужд. Чужденец.
Жадно. Жаден град. Висок, жаден град. Безводен. И хората едни такива – все жадни, восъчни. Минават, губят се, белят се люспите на олющените им сгради, до рана остават сградите им, а зад тях – ни дом, ни тихост.
Жадно. Без светини, без светии.
Много лета вече. Избитост е миналото и затова казвам – жадно беше.
Иначе тук, в града ми, вятърът слиза ниско, драска гърбицата на планината, а планината, тя – синя. Само пред залез помъдрява някак, пали се. Мисля, че е синя, синя е планината, носи ореолите на мъглата си като прозрачна везаност. И дъхти на време, на мъх. Долу са калините, най-долу – чепки светлина, така си ги спомням, чепките светлина, прозрачни, над тях – габър и бряст, вятрът се дави, гали небето, играе. Нагоре, пътеките – ситни, шумави, с меката ланшна падналост на листа и есен.
След маслинените гори, след маслиненото небе, след тунела, започваше равността…
Тишина е посрещането. Болка е посрещането, когато не е останал никой. Хаотичност на спомени. Какво можем да пренесем, да осмислим.
Чужд. Чужденец.