***
Не прощавам на жадните гларуси
неуместния им сарказъм сутрин,
тънката ирония привечер,
кражбите и непрестанния глад,
полетът над високата вълна,
разходките край кофите за смет,
несвободата,
нечистотата..
На върха на езика ми трепти стих,
още е само бяло усещане.
Знам една тайна: жадните гларуси
никога няма да ми простят за него.
***
Аз съм отдавна мъртва, бяла раковина,
която ти разказва за морето си,
защото имам твърде много време
и твърде много спомени под миглите.
Солено е. Солта изяжда хоризонтите
и ги накланя в неочаквана посока.
Студено е. Зелени са водите му,
а допирът му рязко те събужда.
Спокойно е. Вълните му премятат
седефени отблясъци по дъното.
И мъдро шепне все едно и също:
Ще мине тая буря
и ще дойде друга…
***
„Сега тъгувам единствено за дъжда,
който никога няма да се повтори.“
Яна Кременска
Ще се повтори единствено името ми –
някой ще нарече с него лодка,
ще си изплете мрежа и ще вдигне платна.
В платната ще слезе вятър, ще каже нещо смислено
и ще се хване в мрежата заблуден слънчев лъч.
Мъдър гарван ще назове с името ми
своята черна, безименна гарванка,
ще ѝ подари нещо лъскаво, ще ѝ построи гнездо,
после ще я обича безкрайно от върха на крилете ѝ
чак до края на времето. От – до!
Всъщност, не знам дали ще се случи –
Вселената винаги има наум друго нещо.
Топлите дъждове никога не се изсипват два пъти.
Имена се повтарят. И клетви. И пепелища.
***
Нищо не знаеш за птиците, каза тя.
Хвърли шепа трохи на тротоара
и те заприиждаха – доверчиви и сиви,
гладни и зли,
малки, крилати и гласовити птици.
В очите им още се търкалят трохи,
под крилете им все така пърхат полети.
Нищо не знаеш за хората, казах аз
и взех камъка от ръката на детето.
А то посегна към друг – по-тежък.
И продължи да ме убива.
***
Това, за което не си говорим,
защото е прекалено лично
или твърде болезнено,
защото вече се е случвало,
или не е забавно,
а просто смахнато, банално и криво…
Това, за което не си говорим
стои на дъното на захарницата.
Съхне с трохите по масата.
Блести по устните.
Говори с праха по рафтовете.
Виси мълчаливо в ъгъла.
В онази част от секундата,
преди сърцето ми да спре да се задъхва,
само то ще остане в стаята.
Това, за което не си говорим,
е всичко, с което ще ме запомниш.
Диана Юсколова е родена в София през 1972 г. От тогава досега се лута между правилни и погрешни решения, добро и откровено лошо, истини и лъжи, стихове и ежедневие. Автор е на четири стихосбирки – „Случайна“, изд. „Мейкърс Арт“, 2010г., „Лабиринт за слепи птици“, изд. „Хулите“, 2013г., „Аплодисменти“, изд. „Лъчезар Минчев“, 2019г. и „Нищо не знаеш за хората“, изд. „Библиотека България“, 2024, както и на един сборник с кратки разкази със заглавие „Страничен шум“, изд. Лексикон, 2018г. Работи като журналист, наблюдава и отразява какво се случва в града, в страната, в света и в отделния човек. Обича да пътувам, да среща предизвикателства, да открива и научава нови неща. И нищо не знае за хората.
Фотограф:Светослава Мадарова