ОТКЪС ОТ РОМАНА „АМЕРИКАНСКИ ТРИПТИХ“
Имах най-прекрасното и светло детство, без травми и раздели, и съжалявам за болките, които е трябвало да изпиташ в твоето. Винаги съм смятала, че човек е продукт на детските си години, защото именно тогава среща хората и видовете поведение, на които по-късно ще подражава или от които ще поиска да се отрече.
Нико и Мария отгледаха мен, първото им дете, с много грижа и любов, макар че и двамата имаха трудни професии. Растях волна на брега на морето, а понякога, като ми станеше тъжно за майка, заставах пред сградата на поликлиниката, знаеш я, сега на нейно място изградиха частен дом, и започвах да викам мама по име. И досега си спомням как се появяваше на прозореца в бяла престилка и касинка, мамо, кога ще ти свърши работното време.
В края на седмицата задължително се посещаваха приятелски семейства или се посрещаха гости. Някога в Калдъръмения град имаше огромни терени с лозя, засети с памид с нежен вкус, който узряваше през септември. От него се правеха искрящи светлочервени вина, леки и пивки, които присъстваха задължително на всяка трапеза. Беше времето на приятелствата и много често големи компании се събираха в ресторанта в градския парк, известен като „Морската градина“. По онова време комунистите бяха забранили рока; туистът, Let’s twist again, беше обявен за упадъчна музика, вредна за здравето на танцуващите, и в ресторантите се свиреше идеологически и здравословно подходяща българска естрада, която се редуваше с валсове или танга. Сега на мястото на някогашния дансинг в градината има детска площадка. Над масите висяха гирлянди от светещи лампички, а децата се гонеха в краката на танцуващите двойки, носещи се плавно в ритъма на тангото.
През лятото идваха лелите ми, всъщност само едната ми беше леля, сестра на майка ми; другата бе Марика, сестрата на баба ми Змарагдина. И двете бяха невероятни разказвачки на истории с неочакван или поучителен завършек, да не споменавам за това, че умееха да приготвят най-вкусните и съвършени ястия и сладкиши. Затова когато тези две техни умения се съчетаеха, у дома настъпваше истински кулинарен фестивал. Най обичах да придремвам сладко в кухнята, когато лелите ми готвеха поредния си специалитет – Лу, днес ще правим сърми с ориз и канела, любимите ти, ще хапнеш, нали – и в просъница да дочувам уютните им гласове.
В кулминационни моменти се изнасяше и шевната машина „Сингер“, на която се шиеха пердета и ленени чаршафи, а във фурната се изпичаше поредният тиквеник. Докато беше жива Катина, пък и по-късно, разговорите често се въртяха около роднините в Америка, защо Катрин бе спряла да изпраща писма след смъртта на Тео, как ли изглеждат и колко са пораснали Константин, Хелън и Стенли. Спомням си имената и макар че тогава нямах точна представа кои бяха тези хора и защо Катина винаги се кръстеше, щом ги споменаваше, разбирах, че става въпрос за наши роднини.
Бях щастливо момиченце, което обичаше да играе навън и да ходи често на пристанището. Там се намираше лодката на дядо, мъжа на Змарагдина. Бях много горда, че носи моето име „Лусия“. Дядо ме качваше и потегляхме с пътниците към Царския плаж, защото това не бе обикновен риболовен съд като на вуйчо Коста, а първата частна „лодка за разходка“ в Калдъръмения град. Не знам как това негово начинание бе успяло да пробие, че и да отвори път на други „лодки за разходки“ по време, когато всеки опит за частен бизнес беше строго санкциониран. Едва по-късно, вече поотраснала, започнах да разбирам смисъла на думите, които дядо непрекъснато мърмореше с презрение: „Комуняги-фашаги!“ Въпреки този негов определен капиталистически уклон, не си спомням нито момент на напрежение или караници между него и зет му, моя баща Нико, който беше вече на ръководна позиция в кметството.
Дядо ти Нико Кало беше без съмнение най-известният човек в Калдъръмения град. Именно той чрез визията и всеотдайността си като кмет бе придал на града съвременния вид, в който го познаваш днес. Затова към края на живота му, щом го запитваха дали няма да напише книга за дългогодишния си опит на градоначалник, той отговаряше: „Книги да пишат други, аз моята книга съм я написал!“ – и показваше с ръка наоколо.
Нямаше част от модерната инфраструктура и по-новата архитектура на града – асфалтирани улици, спортни площадки, детски градини, улични чешми – която да не бе създадена с негово участие и под негово ръководство. Бе естествен в това, което правеше, и умееше да работи с хората, като прилагаше уникално умение, което днес сигурно биха нарекли индивидуален подход. Владееше до тънкост изкуството да задава въпроси и да създава у събеседника си впечатление за неподправен интерес към проблемите му. Каквото обещаваше, изпълняваше, и нямаше човек в града, на когото Нико да не беше помогнал по един или друг повод.
Когато с дядо ти тръгнехме по главната улица на града, обикновено ни отнемаше часове да я изминем от началото до края, толкова хора спираха Нико да му стиснат ръка или просто да разменят дума с него. Изслушваше всеки един внимателно и без преструвка, с добра дума или съвет. Създал бе многобройни връзки и умееше да ги използва, за да помага на хората и на града си, който процъфтяваше под неговото кормило. Беше естествен център на всяка компания, а колоритните истории за многобройните му преживявания като кмет или ловец и шеф на ловната дружинка в града нямаха край, стига да имаше кой да ги слуша. Разбира се, намираха се и такива, които го недолюбваха, но те се брояха на пръстите на едната ръка.
Нико Кало беше изключителен глава на семейство и издигна голяма каменна къща, където трябваше да отгледа деца и внуци, но по воля на съдбата почина в нея сам. Беше горд с къщата, която се открояваше отдалеч с достолепната си фасада, покрита с гъста асма и тераси към морето. Катина имаше особена слабост към мъжа на внучката си, въпреки че той беше „цист българин“, и идваше често в Каменната къща, където обичаше да присяда в двора. Беше горда, че „нашият Нико“, както го наричаше, бе станал важна клечка в града. Заради хатъра на Нико пускаше в обращение и българския си, който беше повече от невъзможен, „Преца, Нико, преца?“ и след като се увереше, че всичко е наред и не пречи на никого, ме придърпваше радостно към себе си (бях ѝ любимка) и започваше да ми рецитира текстове на песни. Тогава трябва да е била на около осемдесет.
Началното училище в Калдъръмения град бе красива сграда с високи прозорци, в които се оглеждаше отсрещният залив. През междучасията играехме в огромния двор, изнесен току над скалите и потънал в сенките на смокинови дървета и нарове, които узряваха в началото на учебната година. Щом чуехме камбанката, която ни приканваше да се прибираме обратно в сградата, се втурвахме бързо към входната врата, за да утолим жаждата си с вода от фонтаните, преди да влезем в класните стаи. Чешмичките се намираха вляво от главния вход, а срещу него, до стълбите, които водеха към втория етаж, се издигаше огромно ребро от кит. Беше подарък за училището от местните риболовци, прекарали живота си по траулерите на „Океански риболов“. На втория етаж се намираше и другото голямо богатство на училището, шкафът, в който се държаха инструментите на училищния духов оркестър. Придобити през периода, когато Нико беше директор на училището, те бяха голямата гордост на града.
По комунистическо време в Калдъръмения град имаше задължителни манифестации за първи и двадесет и четвърти май и татко като директор (преди да го изберат кмет) заставаше начело на дефилиращите ученици. Щом зърнеше колоната от манифестанти, водени от спортната фигура на баща ми с вратовръзка и безупречно изгладен костюм, Катина с гордост се обръщаше към стоящите около нея съграждани, дошли да аплодират манифестиращите: „Насия Нико! Насия Нико!“
Учителките били влюбени в младия и красив директор, но той имал очи само за Мария медицинската сестра. Дълго време бях единственото им дете и Нико ме воде ше често със себе си. Ето, вървим нагоре по черния път, баща ми метър пред мен, аз след него, пристъпвайки все по-мъчително, защото обувките ми затъват в пясъка и натежават, татко се обръща и ме подканя да вървя, хайде Лу, още малко остана, скоро сме там. Най-накрая изкачваме хълма, където беше нашето лозе с прасковеното дърво. От върха се откриваше прекрасна гледка към морето и един от многото плажове на града. Бяха два имота, разделени от бразда, татко прекопава лозите в нашия, притворя ли очи, сякаш чувам шума от забиващата се в пръстта мотика, а аз рисувам с пръчица върху пътечката или наблюдавам движенията на мравките. В съседния имот имаше огромна череша, която раждаше най-вкусните череши, които съм опитвала през живота си. После дойде реституцията и парцелите бяха върнати на оригиналните им собственици, но дълго време след това върху нашето място стърчеше зеленикавата барака, която татко бе издигнал, за да държи в нея инструментите си и дрехите, с които обработваше лозето.
Нико правеше чудеса за децата си, гледаше ги като писани яйца и сигурно е очаквал същото от тях. Затова и в края на живота си, особено след смъртта на медицинската сестра, с която бяха живели неразделно почти шест десетилетия, когато се оказа сам в грамадната къща, се почувства изоставен.
Захвърлихте ме като изоставено куче…
Беше запълнил стените с портрети на деца и внуци, а железния сейф с пушката си бе поставил до дивана в хола. Тази пушка, която го бе придружавала неотлъчно в продължение на десетки години, бе до него и сега, когато вече не можеше да ходи на лов, нещо, което бе правил през целия си съзнателен живот. Извеждахме ли го навън с колата, все ни караше да го водим по местата, където бе ловувал. Нямаше място в Странджанския район, където не бе стъпил с ловната дружинка, но най-любим му беше Бакърлъка. Виждате ли ги ей тия хълмове отдясно, посочваше с ръка и уморена усмивка към зеленеещите се в далечината планински възвишения, познавам всеки дол, катерил съм всеки рид, минал съм по всяка пътека. И пръстите му започваха да разказват история след история, а ние наблюдавахме в захлас красивия им танц във въздуха. До момента, в който силите го напуснаха и престана да се движи.
Всичко това предстоеше да се случи. По-рано, когато беше още здрав, обикаляше из града, неговия град, и търсеше неизправности, макар че отдавна беше се пенсионирал. И понеже такива не липсваха, опитното му грижливо око ги намираше лесно. Отбиваше се в кметството почти през ден и споделяше загрижеността си за проблемите, които според него не търпяха отлагане. Беше изготвил списък от двайсетина точки и го беше връчил лично на кмета. Продължаваше да живее с проблемите на града, хората виждаха това и декларираха своето уважение към многогодишния си градоначалник. Нашият кмет. Такъв като него не сме имали и няма да имаме.
Нико Кало се бори до последно с болестите, но не можа да се пребори със самотата.
Не съм добре, трябва да си дойдете…
Аз и брат ми отдавна живеехме със семействата си в чужбина и някак си приемахме или по-скоро искахме да вярваме, че нещата са такива, каквито са били винаги. Майка и татко никога не ни занимаваха с проблемите си, което още повече затвърдяваше у нас погрешното впечатление, че всичко е наред. Бяхме свикнали да виждаме в баща си мъжа-канара, на когото винаги сме се опирали, затова ни беше трудно да го възприемем като старец, който имаше нужда от нас. Едвам пристъпващ, беше застанал на алеята пред желязната стълба, за да ме изпрати, и продължи да маха с ръка, докато не се скрих от погледа му. Бях обещала, че ще се върна отново след няколко месеца, последното ми заминаване от Калдъръмения град преди смъртта му. Няма да мога да дочакам до януари, трябва да си тук по-рано, но въпреки това устоя, дочака ме, и си отиде в края на първия месец от новата година.
Когато пристигнахме с татко ти, беше вече на легло, неподвижен, изпит и с изтънели пръсти. Гъста брада, небръсната от месеци, покриваше лицето му. Никога през живота си не бях го виждала с брада, освен на снимките от войнишките му години като морски пехотинец в Шабла. Бе в пълно съзнание и продължаваше да бъде в контрол. Чакаше ни нетърпеливо от няколко дена и щом ни видя, очите му се изпълниха със сълзи на радостно облекчение, но и лек укор, че не бяхме дошли по-рано. Брат ми беше си тръгнал преди няколко дена и с татко бе останала жената, наета от нас да го гледа. Страната се намираше в разгара на ковид пандемията и болниците се пукаха по шевовете от големия брой заразени.
– Лу, маски имате ли… палете колата и нека отидем до Окръжна болница, да ме видят още веднъж… може и да ми помогнат – изпъшка и даде знак с ръце да тръгваме. Бяхме се превърнали в последната надежда на Нико Кало.
– Не ви съветвам да го карате в Окръжна или която и да е друга болница – личната му лекарка беше повече от категорична. – Не само заради ситуацията в болниците, но и заради неговото състояние. Ще ви го върнат обратно вкъщи в същата или по-лоша форма, ако изобщо издържи пътуването. На този етап нищо повече не може да се направи. Съжалявам, Лу.
Макар че бях до него в последните му минути, Нико Кало ни напусна огорчен. И сигурно е имало защо.
– Татко, ако имаш нещо да кажеш, кажи.
– Няма какво да казвам – бяха последните съзнателни думи, които пророни.
После затвори очи и повече не ги отвори. Малко преди смъртта си задиша учестено и издъхна в ръцете ни.
Крис, веднъж беше споменал пред мен, че не би искал и с нас да стане същото, каквото стана с баба ти и дядо ти. Да си отидем от този свят сами, децата ни далеч от нас и ние далеч от тях. Знаеш, че животът ни мина разделен наполовина и ако го разтворим, всяка от двете му половини ще кърви. Не ни остава нищо друго, освен да го доживеем с достойнство и ако можем, с поне малко упование. Защото никой не е абсолютно сам на този свят, в това съм сигурна. Ангелите са навсякъде около нас, ние просто не ги виждаме. Щом стигнем до моста, ще ни подадат ръка и ще ни помогнат да го преминем. Сега обаче нека мислим за настоящия момент и оставим притесненията за бъдещето на утрешния ден. Той ще ни помогне да разрешим всички проблеми, един по един и всеки, когато му дойде времето. Не знам какво ни готви съдбата и къде ще ни отведат предизвикателствата ѝ, но както се шегуваше един наш приятел, преди да се наложи да умираме, нека сме сигурни, че сме във възможно най-добра форма.
А на гроба на дядо ти и баба ти, колкото и пъти отивам, светлината никога не изгасва, винаги гори свещичка, запалена от нечия грижлива ръка…
– Лу, Лууу! – гласът на Нико ме извади от тревожния сън, в който се бях озовала. Вратата на стаята, в която спях, беше постоянно отворена, за да мога да чуя баща си, в случай че има нужда от мен.
– Татко, какво става? Три часът посред нощ е, защо викаш!
– Възглавницата ми се изхлузи и падна, не мога да спя…
– Аз също трябва да спя! Но ако всяка нощ викаш така, няма да мога и ще се разболея! Кой ще те гледа тогава?
Не знам как тези думи се изтръгнаха от мен, знам само, че не исках да кажа това, което казах. Нико Кало цял живот бе правил всичко за мен, а аз не можах една възглавница да му оправя. Мисълта за това не ме оставя на мира и днес, навестява ме в сънищата. Огромна кула от възглавници, които безуспешно се опитвам да подредя една върху друга и които се срутват безразборно в момента, в който успея да поставя последната…
Откакто не можеше да се движи, бяхме го сложили на легло с няколко възглавници под главата, които трябваше непрекъснато да пренареждаме, за да се намести тялото му по-удобно. Накрая едвам отваряше уста, за да поеме лъжица или две от бульоните, които му приготвяхме. Един ден вдигна показалеца си, за да ми покаже, че това е краят и няма да приема повече храна.
– Татко, тук сме. Ако има нужда, викай.
– Ами то няма кого да викам…
Преди да легне на легло, Нико Кало мина през кратък период, в който все още можеше да се движи. Той, който някога летеше по улиците на града, сега потропваше с бастуна си по паветата. Бръснеше се, сресваше косата си, помагах му да се облече, а той взимаше бастуна и потегляше. Заключваше вратата отвън и тогава виждах сълзата, която се стичаше по лицето му, бавна и почти застинала. Наблюдавах го как се отдалечава, тътрейки крака като ранен корморан, който се опитва, но не успява да се издигне над водата.
– Здравей, моето момиче… може ли да ми завържеш обувката – обърна се към млада жена, която тъкмо минаваше покрай него, и издаде левия си крак напред. – Да си жива и здрава! – извади носната кърпа от джоба, изтри лицето си и продължи.
Обичам те, татко. Не можах да ти го кажа, защото емоционалните откровения не бяха на мода в нашето семейство. Помня разделите и мъчителните сбогувания от последните години, когато в края на лятото трябваше да тръгваме за Питсбърг, и вие с майка оставахте сами. Все още ви виждам на прага на къщата, един до друг, ти готов да заплачеш, медицинската сестра със зачервени очи и вгорчено лице. Така се случи животът и не знам чия беше вината. Знам, че накрая имаше много болка. Тогава все още не подозирах какво е да прекараш самотна зима в Каменната къща. Сега вече знам и се възхищавам на силата ти. Спомням си с каква гордост говореше за мен, преди да ми се разсърдиш за снимките с комунистическия водач от миналото, които бях махнала от скрина, докато почиствах.
– Няма такава като нея! Най-добрата професорка в Америка, доктор на науките!
Когато загубих родителите си, особено след смъртта на дядо ти Нико, се почувствах много зле. Усещах, че съм останала сама срещу стихиите и вече никой не стои пред мен да ме защити. Беше дошъл моят ред да оглавя колоната.
Най-потискащо беше чувството за вина. Бяхме заминали с татко ти и оставили сравнително млади родители. В суматохата на предизвикателствата, с които непрекъснато трябваше да се справяме на новото място, не ни оставаше време да поспрем и осъзнаем факта, че почти три десетилетия след първоначалното ни тръгване от България родителите ни отдавна вече не бяха същите.
Изгубиш ли много близък човек, все едно ти самият умираш с него, част от теб си заминава. В началото чувството на празнота, на нещо безвъзвратно изгубено беше изключително силно, докато един ден неочаквано болката премина в оптимистично откровение. Усетих, че всъщност не съм изгубила родителите си, просто нямаше как да ги изгубя. Периодът, през който сме били заедно, е бил белязан от непреходност, която щеше да остане завинаги с мен. Защото непреходността взривява времето и ни среща, макар и за миг, с тайната на съществуването. Тя е извън нашата опитност, но ние можем да я почувстваме в отношенията си с хората, които обичаме, в любовта ни към тях, в която никога няма да сме сами.
Може би само истинската поезия притежава същото свойство. Помисли за момент, не е ли поезията поток от епифанични моменти, който ни позволява да разбием битовността на езика и да преминем в една друга реалност? Там завесата на случайното всекидневие е повдигната и можем да усетим, дори и само с шестото си чувство, проблясъците на една същност, различна от привидността.
Защо ти разказвам всичко това ли? Когато си отидем, не искам да тъгуваш. Нищо няма да е изгубено и всеки миг на пълнота и щастие, който сме преживели заедно, ще бъде завинаги част от теб…
Всички се раждаме, за да умрем. Но никой не трябва да умира сам, лишен от близките си. Вярвам, че пътят към истината минава през сърцето, не разума. Затова нека сърцето те води, сега и завинаги, Крис. И нека усещането за загуба, което все някога ще те прониже, не те умъчнява или отчайва.
Баща ми е ловец все крачи не спира обикаля небесни поляни прескача съзвездия прицелва се в пръстена на някоя планета пак продължава катери купести облаци мести ги с ръце все търси да зърне в пролуката Бакърлъка да блесне в очите му подковата на морето къде сте пита баща ми неделя е – ден за ловуване тук сме махат с ръка приятелите небесни ловци накацали като птици по кората на млечния път и дружинката тръгва на лов върху пътека от борови клони после стъкмяват трапеза вдигат наздравица и се смеят ли смеят чак столовете прекатурват от кискане имала-майка-едно-ми-чедо насочѝ дулото нависоко гръмни три пъти над залива както правеше навръх Нова Година че тук долу без теб е тихо тук долу без теб е скука небесни ловецо
Людмила Калоянова е поет и писател, доктор на филологическите науки (University of Pittsburgh). От 1990 г. живее в САЩ. Един от инициаторите на идеята за обединение на българските културни центрове извън България. Президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина (2021-2023). Вицепрезидент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
Автор на книгите „Uebergangsgeschoepfe” (1998), „Аnadromous“ (2017), „Между лавъра и кръста“ (2020), „Номад“ (2022) и „Американски триптих“ (2024).
Съставител и редактор на сборника „Дъщерите на България по света“ (ЛБПСС, 2021), първата антология на съвременна българска женска поезия, в която са включени български авторки от американската, европейската и австралийската диаспора.
Носител на наградата „Нова социална поезия“ (2018). Стихосбирката ѝ „Номад“ е номинирана за националната литературна награда „Иван Пейчев“ (2023) и в националния поетичен конкурс „Христо Фотев“ (2024).