КАФЕТО И КРЪВНОТО НАЛЯГАНЕ
Петър беше ухилен мъж на средна възраст, с побелели коси, широко, приветливо лице, спретнат и елегантен, въпреки вече леко тантурестата му фигура. Човек не можеше да го види разгащен, с петно по ризата, с къси гащи или с панталони без ръб. На лявата ръка носеше елегантен часовник, разбира се – швейцарски, а на безименния пръст на дясната матово проблясваше тясна, изработена по западен вкус, златна венчална халка. Подобен оброчен пръстен, както е почти задължително, е в комплект с втори такъв, по-фин по размер, като в случая на Петър другата половина от комплекта блестеше на дясната длан на една елегантна, сдържана британка, която по чудо беше решила да напусне не просто Острова, а калдаръма на площада в Сохо, централен Лондон, за да се обвърже с наш Петьо и да уседне с него в малко българско градче на брега на Черно море.
Не че нямаше защо – Петър беше хубавец, с изискани и непринудени маниери, с безупречен стил, чистофайник и особено ерудиран мъж. Когато и през деня да приседнеше на столчетата на „Трафалгар Скуеър“ – Царево, той изглеждаше сякаш е истински английски лорд, разположил се да пие чай в кафене на едноименния английски площад. Да, именно чай и винаги чай, защото от три десетилетия Петър кафе не пиеше.
– Ае кво са прайш на англичанин, пий едно кафе! – подкачаше го Миленката, барманка в „Трафалгар Скуеър“.
– Не, не… аз от кафе много вдигам кръвното – подсмихваше се Петър и настояваше на чая си.
Освен по неговото лице, характерното подсмихване тръгваше като епидемия по лицата на по-възрастните мъже по масите на кафенето. След Петьо, подсмихваше се и бай Филип, а огледално срещу него мимиката повтаряше и Страхил Бачев, с когото двамата играеха табла на масичката до бара. После насмешливостта преминаваше нататък към Моната на сепарето до прозореца. След Моната, абсолютно същото се случваше и на Панайот, приседнал до вратата. След което ироничното извиване на ъгълчето на устата нагоре напускаше заведението през изхода и обикаляше насядалите навън в градината посетители от мъжки пол на възраст над петдесет и пет години. Странна верижна реакция, ала Миленката беше още малка и въобще не беше наясно с историческите събития, предизвикващи този странен отзвук.
Преди трийсет и повече години Петър не беше много по-различен от сега, с изключение на белите коси и двайсетината килограма повече в наши дни. Днес пенсионер, тогава той, млад и напет хубавец, се препитаваше като екскурзовод в „Балкантурист“. Няколкото западноевропейски езика, които беше научил в гимназията по туризъм, бяха предимството му пред останалите колеги-старошколци с руски и френски, затова на него поверяваха немски и английски групи, пристигащи на курорт в Слънчев бряг. Петьо беше възпитано момче, а и финансовата нестабилност не му позволяваше да се разпуска вечерно време по барове – той издържаше майка-вдовица и по-малък брат. Вместо това Петър предпочиташе да се занимава с далеч по-необременяващи бюджета занимания – да вае фигура с плуване в морето, да чете справочниците за природните забележителности, по които водеше туристите, и от скука да играе тенис с треньора на корта в големия хотел в Слънчев бряг, в който настаняваше групите, за които отговаряше. Така Петър успяваше да отклони вниманието си от безбожно скъпия бар на хотела, в който сметките за питиетата и жените излизаха майка си и баща си. Друг положителен ефект от заниманията му беше, че фините западняшки дами, дошли да разпуснат души от хладния Албион на слънчевите брегове на България, успяваха да се насладят на гледката към загорялото мускулесто тяло на излизащия от водата Петър, на интелигентно вглъбения в книга Петър, на гъвкаво движещия се с ракета в ръка, упражнявайки аристократичния спорт Петър.
Така че беше само въпрос на време някоя изискана млада дама от западна Европа да спре за по-дълго погледа си върху него. С селучи това да бъде именно лондончанката Елизабет. След кратка лятна любов Петър посети извън сезона своята Бети на родната й земя, след което тя дойде и биде представена на майка му в Царево. „Ловли!“, възкликна Елизабет, разхождайки се из пустия ветровит градец по Коледа, наслаждавайки се на миризмите на печено прасенце, идващи на талази от всеки двор. Напролет роднините на Елизабет посетиха Царево, а през май родата на Петър се вдигна и замина на сватба в Англия. Младото семейство заживя мултикултурно – лятото на Черно море, където Петър и Елизабет се грижеха за западноевропейски туристи на Слънчев бряг, зимата се наслаждаваха на почивката си в Лондон. Бяха щастливи. Елизабет – лудо влюбена в своя Питър, наш Петър – отговорно отдаден на своята Бети.
След някоя-друга година интелигентната Елизабет успя да се пребори с кошмарния за кой да е чужденец български език и доби увереност да си служи с него в ежедневието. Нещо повече – оценяйки предимствата на родния си английски и географската си локация, Бети реши да премине от натоварения туристически бранш в по-облекчения и позволяващ въртене на домакинство занаят на преподавател. Така Петър остана сам на фронта на екскурзоводството в Слънчев бряг, на чието бойно поле врагът беше ясно изразен – дошлите да разпуснат души и нрави западни туристи.
Статусът му на семеен мъж, както и добрите стари навици, не наложиха на Петър по-различно поведение на работа от някогашното. Но от самосебе си се разбира, че след като е съумял да се ожени за някогашната курортистка Бети, Петър тук-таме получава по някой пробив в бронираната си черупка на морален мъж.
Така се случило и онзи фатален ден, в който той отказа кафето.
Лятно време температурите дори в елитните курортни селища предлагат изненади в хотелските кухни. В деня преди въпросния една такава лятна температура пресякла майонезата на блокмасата в ресторанта на хотела. В комбинация с това част от туристите се оказали с чувствителни стомаси. С подобен анатомичен проблем се оказа и колегата на Петър, който заместил Бети след нейното напускане на екскурзоводския тандем. Така Петьо се озовал сам срещу вражеската армия от настъпващите към ентероколитния сектор на околийската болница туристи.
– Ало, Бети – телефонирал предната вечер вкъщи Петър. – Колегата Стефан също е аут… Аут, аут, казвам! Оставам сам да разчиствам хотела от тия шитс!… Сори, хъни, не ме чакай тая вечер. Трябва някой да се оправя през нощта с комуникацията между всичките наср… между всички заболели и лекарите от спешното. Ше ги… Шегите им край нямат на нашенските лекари – не знаели били английски! Пет години латински са учили, с един английски не могат да се оправят. Айде… айде, душко! Ако имам късмета да поспя тая вечер – щастлив ще съм! Ако ти имаш късмета да се прибера утре вечер – ти ще си щастлива, айде, обещавам… – и припряно върнал телефонната слушалка върху апарата. После излязъл от стаичката си зад рецепцията и тръгнал да търси кой от туристите къде се е сгърчил в конвулсивни колики.
– Ю уот… ай уот… – карала го да повтаря Бети. Но като цяло разбрала каква е глобалната идея на Петър и като всяка една вярна съпруга, се замислила как би могла да облекчи теглото му.
Цяла нощ Петър не потвил крак, нито мигнал с клепач. Все още млад и силен, денонощието на работа не се отразило особено на кондицията му. На следващия ден, свеж като репичка, той все още бил в пълно съзнание на работния си пост. Но днес работата му била доста облекчена, тъй като три четвърти от групата продължавала курорта си в околийската болница. Така, поради недостатъчен брой почиващи за екскурзионна група, на Петър му се отворила дупка от ежедневните обиколки по забележителности. Той си направил кафе и отишъл да придремне за час на дивана в стаичката зад рецепцията. Оставил порцелановата си чашка с чинийката на масичката пред себе си, отпуснал се по протежението на меката мебел, подложил ръце под тила си и уморено притворил клепачи.
Именно в този момент неговата благоверна Бети се сетила как би могла да облекчи работното му ежедневие. Обула удобни туристически обувки, припомнила си по-любопитните факти за централните забележителности на региона, метнала се в личното си возило и отпрашила по пътя от Царево до Слънчев бряг. Бил настъпил моментът да изпълни брачната си клетва „в добро и зло“ и тя с гордост поела към работното място на съпруга си, за да го отмени в службата. Нейният Питър щял най-накрая да приключи този натоварен работен ден.
Минало-неминало известно време, на вратата на стаичката зад рецепцията се почукало.
– Кой е? – сепнал се задрямалият Петър.
– Икскюз миии… – провлачено се чуло нежно дамско чуруликане.
Петър стиснал зъби в досада, после поовладял раздразнението си и се надигнал от дивана. Вече в седнало положение пооправил ризата си, прокарал пръсти през смачканата си коса, и отвърнал:
– Уелкъм, ит`с оупън!
Вратата се отворила, и през пролуката почти тайно се промъкнала загоряла от слънцето и летните страсти, една от туристките с железни стомаси. И то не някоя от тях. А една дълкокоса, дългоръка и дългокрака грацилна дама, чиито основни характеристики биха могли да се приложат към описанието на газела.
Първо се усмихнала, после се посрамувала, пък накрая, след крадешком изпълнен зрителен обход на обстановката в стаичката, попитала на английски:
– Извинете за безпокойството, но бих искала да зная дали туристическата програма за днес е отменена.
– Ъъъ… да, за съжаление. След като групата остана в твърде съкратен състав, числеността й не може да изпълни изискването на тукашните музеи за туристически обиколки на обектите. С други думи – днес сте свободни да се забавлявате по Ваше усмотрение.
Дамата, която внимателно изслушала обяснението на Петър, кокетно пристъпила напред, играейки си с крайчеца на миниполичката си.
– Оу, колко неприятно… Ами аз не познавам околността и не съм особено наясно къде и с какво бих могла да се забавлявам… някакви предложения? – и пристъпила още две-три стъпки към вътрешността на стайчето.
Петър, леко смутен от скъсената дистанция, побързал да измисли нещо, с което би могла да се позабавлява туристката.
– Амии… бихте могли например да се развличате в кафето на хотела – поне сред питиетата там няма нещо, което би могло да застраши здравето ви! – и се облегнал предпазливо назад.
– О, да, кафето… Знаете ли, напоследък отбягвам заведенията, твърде комерсиална е обстановката в тях. Не обичам така! Предпочитам да пия кафето си в по-интимна атмосфера… – и младата жена пристъпила съвсем близо до масичката пред диванчето.
– Ъъъ… – Петър продължил да поддържа разговора на чист английски.
Дамата продължила да настъпва към дивана.
– Ето, точно както Вас – усамотили сте се тук с кафето си. Аз също много обичам така! Бих ли могла да се присъединя към Вас, ако, разбира се, не сте зает с нещо в момента…
– Ъъъъмииии… – не искал да бъде нелюбезен Петър.
Изящните дълги загорели крачета на курортистката вече били достигнали дивана и скъсявали дистанцията. В следващия момент те вече подгъвали в коленцата и приседнали до него.
Колкото и широк да е един диван, ако се намира в стаичката зад рецепцията на хотела и върху него вече са седнали екскурзовод и туристка, мястото върху него никога не е достатъчно да се спази дистанцията на приличието по английския етикет, докато гореспоменатите пият кафе. Особено ако кафето въобще не участва. В случай, че то действително не участва, дистанцията по подразбиране отсъства. Конкретната ситуация не направила никакво изключение от тази дефиниция.
Събитията в последващия час се развивали постепенно и с опит да се спази етикецията, което все пак довело до абсолютно джентълменско от страна на Петър отношение към дамата – в края на времевия отрязък той бил любезно полегнал по гръб върху дивана, освободен от дрехите си, чиито копчета, токи на колани и груби шевове биха могли да наранят изгорялата от слънцето й кожа, а тя – елегантно обвила прелестните си дълги ръце и крака около снагата му. На масата пред тях порцелановата чашка с кафе ритмично потраквала в чинийката си.
Именно в края на този час Елизабет, доволна от себе си и намеренията си да облекчи ежедневието на своя съпруг, прекрачила входа на хотела.
– Бетиии! – рецепционистката, която заставала на администрацията всяко лято в продължение на две десетилетия, истински се зарадвала на някогашната си колежка. С нея двете неведнъж удържали невъздържани групи туристи, неведнъж разменяли посред нощ стаи на почиващи, неведнъж се справяли с масови стомашни кризи като настоящата. В крайна сметка същата тази рецепционистка била свидетел на зараждането на младото семейство Петър и Бети, чието начало било дадено именно в стаичката зад рецепцията, когато англичанката била просто туристка.
Затова и много обяснения между двете не били нужни. Елизабет свойски се отправила към стаичката и най-любезно – възпитанието преди всичко! – почукала на вратата й. Тъй като отговор иззад нея не се чул, Бети просто отворила вратата с цел да се увери, че нейният съпруг не се намира в момента там.
Каква била обаче изненадата й, когато Бети заварила в стаичката не само мъжа си, а и непозната млада дама. И то не как да е, а полегнали на дивана. И не просто полегнали, а полегнали голи!
– О май Гот! Питър, уот дъ фак из гоинг хиър! – дори доброто английско възпитание не било достатъчно да предотврати дръзкия език на Елизабет при гледката, разкрила се пред нея.
– Бети?!? – Питър погледнал изпод хубавицата и с искрена изненада разпознал съпругата си.
– Какво по дявол си мисли, че прави, Питър? – веждите на накърнената съпруга се извили въпросително, а устните й се свили в истински гняв.
– Бети… ние… просто пием кафе. – Петър освободил ръката си от гърдата на западната красавица и направил пояснителен жест към чашката на масата.
– Дявол да вземе теб, Питър, защо, за Богът, вие „пием кафе“ голи??? – продължавала да фучи от място Елизабет.
– Ами, Бети… тя така го обича! – Петър освободил и другата си длан от сочното дупе на туристката и с двете си свободни ръце направил жест на безпомощност. Нямало как, явно такъв бил стереотипът при пиене на кафе в културата на момичето, така както англичаните имат своите дългогодишни традиции в пиенето на чай.
Разбира се, последвал период на семеен разрив за Петър и Елизабет. Трансконтинентални скандали по английски маниер и пустосвания по български били част от церемонията по разрешаването на семейната криза. След известен брой дипломатически визити до мъглив Албион и тежки емоционални преговори Елизабет се съгласила на примирие и се завърнала в изоставената семейна крепост в Царево. Съпрузите се съгласили да забравят интимния инцидент и да не споменават никога повече нещо, което би го припомнило.
По тази причина никой от двамата не вкусва кафе от онзи съдбовен летен ден. Днес семейството пие единствено чай, и то според английската традиция.
Гергана Стоянова е родена през 1977 г. в гр. Бургас. Завършва езикова гимназия в родния си град, а след това магистратури по “Българска филология” в Бургаски свободен университет и “Връзки с обществеността” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”.
Работи като журналист и специалист по връзки с обществеността. Докато е редактор на списание “Акцент Бургас” публикува в него есетата си, посветени на града. Разказът й “Всяка една божа сутрин”, който печели втора награда на фондация “Буквите” в конкурса “Вятърничави истории”, е публикуван в Алманах “Нова българска литература – хумор и сатира” през 2017, а награденият в “Никулденски конкурс за рибарска история” на “Gramofona.com” разказ “Риби мренки” е включен в “Литературен алманах Бургас” за 2019 г. Освен тях, разказът й “Най-мъжката риба” също е награден в конкурса на “Gramofona.com” – през 2017 г. В Никулденския конкурс на “Gramofona.com” с трето място са отличени и разказите й „Една изпълнена фантазия“ и „Костюм за щука“. Автор на „High View Art“.
“Рибки мренки” (сборник разкази, 2020 г.) е първата й самостоятелна книга.
Гергана Стоянова е медиен анализатор в “Media Path Bulgaria” и понастоящем живее в София. Продължава да пише все по-смешно и все по-посветено на Бургас.