От „Нищо по-малко от вечност“
/роман/
„Колко мъки претеглихме, Боже, и още ли?“ – кършела ръце майка ѝ. В тези дни, съсипана от поредната мъка, която им се стоварила, тя се размисляла над всичко преживяно.
Едното ѝ дете остана в гората. Мъртво, неопазено. Помнеше как трескаво търсеха брод, но не намираха. А реката, буйна, пълна и тъмна, не ги пускаше. Един ден да бяха изпреварили, кой знае, можеше и да е различно. Ала като постоянно виждаха чалмите на башибозуците отзад, другите се наговориха да скрият малките. Че реват, кай, та да не издадат всички. Пък сетне се върнете за тях. Ама това сетне така и не дойде. Гората изгоря и те с нея.
„Боже! – безгласно плачела в себе си тя, – невръстната ми рожба при тебе е вече. Ти да я вардиш, аз не можах!“
Преди да бяха тръгнали, онези, дето бягаха от юг, им разправяха как турците са навсякъде, как земята ври от тях, а когото застигнат, колят го, без да гледат млад, стар, жена, дете. После убитите кучетата ги глозгат и разнасят. Глави отрязани се търкалят по пътищата и плашат другите българи, които минат оттам. И те, от страх за живота си, дават каквото още им е останало. Ама то това да е само, припяваха през сълзи бегълците, а то, пълчищата като нападнат, всякой се спасява както може. Ония псуват гяурите и вярата им, стрелят, крещят, конете им препускат, копитата чаткат, тия викат, жените пищят, мъжки гърла хъркат прерязани, олелия, бъркотия, всичко се омешва – хора, животни, живи, умрели. Тогава всеки търчи, крещи, дърпа децата, най-малките реват, изгубват се, падат, конете ги стъпкват, криви остриета просветват, кръв хвърчи. Които успеят да се скрият и да оцелеят, броят кой е жив, кой – не, глътка въздух, плач, оплакване на мъртвите и пак на път, към стара България.
И като знаеха това, примряха, когато ги обградиха първо мухаджирите, а след тях и башибозуците. Оставиха им багаж, коли, добитък. Наизкараха и пари, кой колкото имаше. И на молби удариха – да не ги закачат, че друго нямат какво повече да дадат, защото два пъти са обирани. Но как да стопиш немилостиво сърце? Та като взеха ония да дърпат момите, рекоха си: Погинахме тука!
Пак се сети как гнусно и лъстиво оня гледаше Дафина. Добре стана, че Бог изпрати на пътя им честния турски офицер. Без него нямаше да опазят момичетата. Хеле, тях ги спасиха, най-малките обаче не можаха.
После едва допъплиха до границата.
Тука пък беднотия, сиромашия, глад. И дадоха мъжкото у чужди хора, хранениче да им бъде. Вярно, те ще го отгледат, човек ще го направят. Нали всяка майка дава мило и драго за това. Ама не си е при нея!
Сега Дафина. При нея е, но се топи пред очите ѝ. Язък за хубостта ѝ! Язък за младостта ѝ! Като сянка ходи и устата ѝ не се отваря ни за дума, ни за усмивка. Колко време мина, откакто убиха Михал, цяла година, а гърлото ѝ е вечно задавено в сълзи. Но нали живите трябва да живеят. Мъртвите, те нищо не искат вече, тях само ще ги смисляме, въртели се мислите в главата ѝ, а изцедената ѝ душа проплаквала: „Каква е тая орис пуста, Боже? От тебе ли иде или от орисниците? Те ли са ме орисали, когато съм се на тоя свят раждала? Или пък пред тебе, Боже, грях съм сторила, та на децата ми да иде? Ох, чешки да бях аз умряла!“
Автор Тони Маркс
Тони Маркс е автор на две научнопопулярни книги – „Фолклорът – забулената реалност“ (2006) и „Скрити пред очите“ (2013). През 2021 г. излиза от печат романът ѝ „Нищо по-малко от вечност“, посветен на прокудените през 1913 г. тракийски бежанци. В момента подготвя новата си книга „Тайният код на Андерсен“, която се очаква да излезе от печат през 2022 г. Множество нейни статии са публикувани в „Списание 8“.
Тони Маркс живее и работи в Бургас. Висшето си образование завършва в Университет по педагогика в Бургас. Член е на Бургаска писателска общност.