Хвърчилото
Една найлонова торба, пълна с яростен вятър, летеше като хвърчило над тясна и дълга уличка, опната като конец. Хвърчилото се извисяваше, завърташе лупинги и се стрелваше напред, сякаш гонеше мечтата си.
Под него уличката зъзнеше – кална, нашарена с локви, в които плуваха заспалите гърбове на околните блокове. Уличката, без тротоари и дори без име, сутрин извеждаше, а вечер прибираше кварталните коли от и до техните автоклетки, с номера, без имена. Сутрин и вечер. Но ето – в този подгизнал декемврийски ден, над мърлявото ѝ лице пърпореше пришпорено хвърчило!
Недалеч пред него бързаше един пешак! Мъж с ниско нахлупена плетена шапка, глава хлътнала между раменете и ръце, скрити дълбоко в джобовете на якето. Изгърбен като питанка. Газеше локвите. Не се обръщаше. Бързаше ли бързаше.
Вятърът блъскаше гърба на мъжа и пришпорваше хвърчилото. Уличката се зачуди: хвърчилото ли гонеше мъжа или мъжът бягаше от хвърчилото? И откъде се взе това хвърчило, кой ли го изпусна? .И този мъж – отчаяно изгърбен?
Уличката проследи обратния им път. Контейнерите за боклук!
Пред тях един клошар махаше с ръце: върни се! Към кого отправяше молбата си – към хвърчилото или към самотния мъж? Торбата без съмнение бе хвръкнала от ръцете на клошаря. Съдържанието ѝ лежеше в скута му – съкровище! Детско…
– Какво си сторил, нещастнико? – хлъцна клошарят. – Нима си предал душата си…
Взе да тъпче съкровището в джобовите си. В краката му изпадна малко картонче, прегънато на две. Вдигна го и го разтвори. Беше се окаляло. Забърса го в ръкава си и прочете: „ЧРД обичам те тате Явор”. Ахна… Познаваше момчето! Беше се запиляло чак в Австралия, отдавна…
Клошарят седна на тротоара и се загледа в гонитбата в дъното на уличката. „Кой беше онзи прегърбен мъж? Дойде без очи, тръгна си празен като коруба”, умуваше клошарят. Вятърът насълзи очите му.
Отсреща хвърчилото спихна. Един храст го закачи и се накани да го прибере в шубраците си. В този миг неуморният вятър реши друго – втурна се над уличката, грабна го и го изстреля като неуправляема ракета в обратна посока. Клошарят вдигна ръце да я примами, та тя бе кътала съкровището и тъжната му тайна. Вятърът го бръсна в лицето – дръпни се, не пречи.
Клошарят удари ядни юмруци в колената си, хем да ги постопли, и се заклатушка към храсталака зад контейнерите, където бе устроил от кашони и стари вестници своето убежище.
Ракетата го подмина и изпърпори към близката полянка. В самия ѝ край се изпречиха три блока от онези кули с един вход. Вятърът нямаше как да промуши блокадата и блъсна чело в първата изпречила му се фасада. Зашеметен, обърна фурията си рязко кръгом и завъртя ракетата си над полянката. На нея две момченца се гонеха от единия до другия ѝ край. Кюскаха се като козлета, защото все още не бяха измислили на какво ще играят. Крадяха си шапките, хвърляха ги през глава и взаимно се препъваха, докато си ги намерят. Нахлупваха ги накриво, заканваха се един на друг със страшни физиономии, после се кикотеха до премала. Замерваха се с пръчки и отново се кикотеха, щом не улучеха… Игра с дива енергия и първично удоволствие, без начало и без край. Вятърът се загледа със завист надолу. Ракетата забави траекторията си и се завъртя над главите на момчетата. Те я забелязаха и заскачаха с протегнати към нея ръце. Докопаха торбата и както беше пълна с вятър, завързаха ѝ дръжките. Направиха я на балон и го ритнаха нагоре. Вятърът с готовност го поде и мигом играта стана за трима. Балонът танцуваше нагоре с вихъра, а надолу върху челата на момчетата. И пак нагоре го изстрелваше възторгът им…
Заинтригуван от тази олелия, клошарят бе излязъл на полянката. Играта на балона, вятъра и момчетата – това си бе вълшебство! Той бръкна някъде из безбройните си джобове, извади нещо, остави го пред себе си и се дръпна няколко крачки назад. Пиратката гръмна приветствено.
– Салют! – извика клошарят и заложи още една. – Салют!
След това поздравително слово момчетата хукнаха с викове към него, за да получат остатъка от пиратското съкровище. Клошарят мушна ръце в най-дълбоките си джобове и с две ръце напълни детските шепи.
О, чудо! Победни викове и еуфория в очите! Момчетата изхвърчаха на поляната и лудешки взеха да се дуелират с високо вдигнати ръце. В тях стискаха съкровища: страшни пирати и горди индианци, магьосници и неустрашими мечоносци, всички супермени и батмани от приказките и дори един оловен войник. Такива каквито ги бяха сънували. Балонът и вятърът се снижиха ревниво над еуфорията на момчетата.
И тогава над тях, в притъмняващото вечерно небе, изригна празничната заря. Вятърът и балонът отлетяха към ослепителните фойерверки. Момчетата извикаха „ура!” и хукнаха към домовете си, защото се сетиха, че нощта ще им донесе още чудни подаръци.
– Господи, подкрепи душата му! – мълвеше клошарят, взирайки се нагоре по уличката, където питанката на оня прегърбен мъж се бе смалила почти до точка. И я прекръсти.
Същата вечер, след като вкъщи момчетата се бяха похвалили с новите си съкровища, бащите им си мислеха:
-Кой ли е изхвърлил детството си?
Роден в Бургас, завършил бургаската английска гимназия, следвал в СУ“Св. Климент Охридски“, в първия експериментален курс на специализацията „Културология”, ръководена от проф. Николай Генчев. Работил е в девет вестника от стажант репортер до главен редактор в продължение на четвърт век и още петнайсет в сферата на медийния маркетинг. Публикува разкази и новели в почти всички авторитетни литературни списания и вестници – от сп. „Родна реч” до сп. „Съвременник”. Дебютира през 1987 г. със сборника с разкази и новели „Обратни блакове”
За книгата му „Душите ни страдат красиво”, 2022 г. – своебразен цикличен роман с късчета тъга и любов към слабите и онеправданите от един неподозиран уличен свят в нашето дигитално всекидневие, майсторът на перото Здравка Евтимова написа: „Васил Люцканов, писател, създаващ разкази, ми прилича на онзи човек, който решил да търси самородно злато. Търсил, ровил, намерил златна руда, изкопал забой, извадил самородното злато и накрая изковал от него пръстен. Но този пръстен струва много повече от цената на златото в бижуто, измерено в грамове. Защото в този пръстен е попаднал не само трудът по откриване на златото. Красивото бижу блести преди всичко с майсторството, които човекът, писателят е оставил в произведение на изкуството.
Такива са разказите на Васил Люцканов в „Душите ни страдат красиво“ – истории, които не могат да бъдат забравени. Те са и търсене, и намиране на златната жила на тъгата, но тъкмо майсторството и талантът правят тази книга така ценна.”
През 2024 г. издава книгата „Третото око на Едип“ – 16 интересни истории, вдъхновени от Бургас.