Почиваше си. Бе оставил и състоянието „трябва” да почива. Отвъд прозореца падаше сняг. „Но снегът на спомена вече не вали” – установи някак подсъзнателно. Тъмнееше. (Може би защото няма светлина, освен ако ние не я породим.) А той просто си почиваше, без сили да излъчва. Напротив, струваше му се, че отдавна и безвъзвратно е изгубил собствената си топлина. Какво бе това пред входа? Еленски впряг? Шейна, натоварена с колети? Не чакаше никого. Нито подаръци от когото и да е. Съмняваше се някога да бе получавал подаръци. По-скоро не.
Често бе виждал един и същи надпис по стените, до многоцветни графити. Повтаряше се като рефрен. „Аз бях тук”. Не ставаше ясно кой е „Аз”. Нито кога го е написал. Общо взето, знаеше се с относителна сигурност само къде е това „тук”, в един друг момент, този на наблюдателя. Наблюдението винаги се извършва в един друг момент, приятелски и отчужден, детерминиран и стохастически същевременно. Не че изобщо е възможно. Но се случва, след поредица от недоказуеми уравнения.
Днес лежеше в постелята, без да знае къде се намира, не знаеше дори, че е днес. А още по-малко – кой е.
И така:
„Кой съм аз? – запита се той. – Къде отиде нежността?” Вятърът фучеше търпеливо, монотонно. Нещо пропълзя в пряспата под външния перваз на прозореца. Не беше змия. Хубавото на зимата е, че тогава не лазят змии. Виж, това някак си го знаеше.
Новата година сивееше. Сама с началото си. Без обнова. Без дарове, сякаш нямаше кой да ги раздаде. Почувства се безсилен да ословеси надигащия се в гърдите му протест. Един инстинктивен протест. Дълбоко интимен. И дълго незатихващ.
Опита се да се раздвижи, да се извърне. Лигата му се оттече по възглавницата. Изхабените кокали изпукаха сухо, остеопорозно. Като стебла, изсъхнали в блато от невъзможности…
„Старостта напомня – помисли си. – Поддържа болката. Поддържа сравнението. Няма как да я забравиш.” Странен проблясък в деменцията на един белобрад старец.
