ЧЕРНО ВЪРХУ ЧЕРНО
1
…Тцсът, тцсът, тцсът… и още много пъти този звук, който не знам как да опиша, както не мога да опиша чернотата, която се натрупва около мен с всяко просъскване на звука – черно върху черно, после още черно, едно несвършващо наслагване на безцветие в прозрачната чернота на непонятна сфера, раздута във всички посоки, (чувам, няко ходи наоколо, опипва с длан краищата на безкрая и просвирва с някаква тръба легатото на една и съща натрапчива мелодия – Луис, Намисловски, припяванията на Ела с глъхнещите хрипове накрая?, после пак отново), и гаденето в огромната бъчва на площада, въртяща се шеметно върху поставка със зъбчати колела сред фургоните на пътуващия цирк в градчето ни, сред стрелбищата с плюшените зайчета, мечета, кученца по рафтовете, гърмящата музика с вечните съпътстващи, винаги „Дилайла“, „Арлекино“, „Хубавата Джиджи“и пушките, които всички искахме да вземем в ръцете си, а стотинките все не достигаха, та събирахме помежду си за някой от нас; и само ние се престрашихме да ни завъртят в празния търбух на бъчвата, атракцията за смелчаци насред прашния площад, ние, бандата от Двата хълма, готова на всичко заради името си и много уплашена – ние,четирите хлапета в бъчвата, привързани с каиши, залепени за стените от вихъра на въртенето, решителни и съсипани от повръщанията, и от страха с горчилката в устата – аз, Бальора, Манол и мъничката като врабче Дора.
Ако можех да се досетя от къде идва звукът с това припляскващо свистене, щях веднага да се ориентирам и сънят щеше да свърши, ако беше сън; сега опитвам да се съсредоточа върху ехото от някаква мисъл, която се промъква сред тъмния вакуум, отразява се като в мембрана по стените на сферата – поне така ми изглежда това черно до прозрачност нещо, което ме обгръща и притиска отвсякъде, сякаш съм сърцевина на фина отливка, а протегна ли ръка, сферичните стени мигновено отскачат и се размиват в безкрая, там някъде се мяркат силуетите на хора между огромни дървета, викат сякаш нещо, ръкомахат, понесени в миг над короните от някакъв библейски вятър, че какъв друг можеше да е този вятър, който огъвяше стволовета на тези гиганти, – един тъничък писък, глъхне и отново приближава, макар това присъствие да ми се струва повече въображаемо, защото няма място за нещо повече от това стържещо, на малки паузи, тцсът, тцсът, тцсът, отново и отново, и все пак ми прилича на спомен от гласа на Маргарита: „мозъкът ти е залепнал от слънцето, прибирай се вече!“; обичам слънчевите зайчета в гласа й и нетърпящият възражения тон на безпощаден властник, бях я попитал какво така съска наоколо, като чух да се отваря и затваря външната вратичка с рязко хлопване и предупреждаващите бързи стъпки; тя е в леката си рокля, срязана високо над коленете, ефирна шарения, скроена само за летните ветрове, позагорелите й бедра тръпнат като пристъпва леко от крак на крак, но това е само проява на нервния й характер. Застанала наблизо, висока и надвесена, приближава гърдите си към лицето ми, като ме фиксира със зелените си очи, старата игра, с която ме подчинява безпрекословно, (за какво ли й е тази рокличка), а късата й коса, сега с цвета на отлитащо глухарче, отново ме разсмива; дори не погледнах към небрежното й помахване, като се обърна да се прибере, мярнах само с крайчеца на очите заметнатото парче плат от бриза, чак до кръста, знаех, че се усмихва самодоволно и сигурно вече трябваше да съм изпуснал всичко от ръцете си и да съм тръгнал покорно след нея, но аз упорито продължавам да гладя с фина шкурка боровата дъска, последна за обшивката на лодката пред вкъщи, както се огъва под ръката ми, жива и дъхава с ароматите на прясна смола от Източните планини, прекарвам длан по кехлибарената й повърхност, без да мисля за болезнените ивици по кожата на ръцете и гърба от горещите пориви на слънцето, закотвено в зенита.
2
Едва ли има по-отчайваща гледка на зазоряване от струпаната пепел в мъждукащото огнище, черна като смръзнал къс от нощта в средата и сиво бяла, в концентричен кръг по края, подобна на люспи от тънко обелена кожа и малки ивици, пръснати по пода пред решетката; на зазоряване стаята вече е изстинала, по ъглите на тавана откъм северната стена блещука замръз, а навън е адски студ. Има нещо истински печално в сухия студ, в сухия лед, без сняг, само студ, птиците падат от пукащите клони, тихо e, в стаята се промъкват полека кристалите на пречистената светлина; тъмнината се утаява в ъглите, за да остане там вкочанена и гъста през целия ден, въпреки дънерите в огнището, когато огънят отново ще се е разгорял; в такива мигове чувстваш, че въздухът не ти стига, завивките не стигат, а не ти се иска да станеш за още, затиснат под ледената плоча на мъртвилото.
– Защо си все тъжен, Бобо? – попитах го по обед на кея, като виждах как пристъпва от крак на крак около мен, кръглото му лице, гладко като на дете въпреки четиридесетте си години, беше пак намръщено, но за разлика от друг път сега отнесено кой знае накъде. Поглеждаше ту към мен, ту към прихлупения хоризонт, докато прехвърлях замръзналите мрежи, с купчината едри риби в тях, от кувертата върху платнището на пирса. Беше студено, средата на януари, миришеше на сняг, макар небето да беше изцъклено и ясно, с безполезния мъглив диск на слънцето. От север се задавеше висока тъма скупчени облаци, още далече, затова се надявах, че докато вихрушката ни връхлети ще успея да придърпам всичко до бараката над пристана и в салончето, като се поотпуснеше от леда, щяхме да чистим с Бобо лъскавите карагьози от мрежата. Миро трябваше да се върне от вкъщи с още касетки, тия нямаше да стигнат до никъде, като видяхме какъв е уловът.
– Кога падат звездите? – избухна облаче пара от устата му.
– През август – отговорих автоматично, макар въпросът му да ме свари неподготвен – защо, имаш предвид звездопадите ли?
Знаех отпреди, че той няма да отговори веднага, ще зададе друг въпрос – ни в клин, ни в ръкав – после бавно, след някакъв разказ за нещо съвсем отвлечено, ще ме отведе до отговора, бавно и меланхолно, с все повече натъжаваща се физиономия.
– Тогава ще свиря в залива с Капището, през август, – понамести калъфа със сакса, преметнат през рамото му, не съм имал случай да го видя излязъл без него, – на двайсти, на този ден падат най-много, цели гроздове, тогава слизат ниско и малко се страхувам!
По лицето му се мярна нещо като усмивка, въпреки че изглеждаше всеки момент да заплаче, но нямаше да заплаче, знаех, просто физоономията му някак сама си нагласяше това изражение.
– Тогава тръгват мъртвите течения към залива, нали, разкажи ми пак!
Потръпнах, като се сетих отново за изхвърленото върху чакъла от вълните гребло със завързаната за него връхна дреха – познатите кръпки за лактите на двата ръкава, скъсаното копче за под брадата.
3
Със сигурност времето изтича, макар до сега да не обръщах внимание на тази непоносима абстракция, как може да изтича нещо, което не съществува; защо да му обръщам непрекъснато внимание, да се тревожа непрекъснато за няма нищо, както най-близка ми приятелка от детството – Дора, дребна като врабче тогава, с непоколебими очи. Мъжът й, също приятел впоследствие, се удави в една от първите есенни бури преди година; съвсем млади тогава, още от деца влизахме с лодките в морето и безпогрешно усещахме какво се задава, можехме навреме да тръгнем обратно с вълната към брега и да се приберем на завет зад кея, но той дойде от северните равнини край Синята река, без да е видял море, Дора се върна с него оттам, след като семейството й се пресели от преди години и с неприкрита гордост, и обич ни го представи – хубав, висок, много светъл и някак малко непохватен, с добродушната тромавост на равнинните хора, приехме го на мига, сякаш беше брат, завърнал се от странство. Две години риболува с мен, преди да купи своя лодка. Това добре, ама, моряк само с учене не се става, трябва да го носиш в кръвта си, казвам моряк, защото риба може и в реката да се лови, друго нещо е. Всъщност не го намерихме после, в следващите дни след бурята, колкото да кръстосвахме залива, колкото и да слизахме на юг към високите вдадени скали и накъсани фиорди да търсим тялото му – след време понесохме към последната обител на раменете си празен ковчег, затрупан с цветя, под тях тъмния му костюм, купен за погребението от Дора и полегналите настрани лачени обувки – „Искаше да си избере такива и някоя есен да ме заведе в голям салон с лъскав паркет да танцуваме!“ Не плачеше вече, само погледът й се плъзгаше разсеяно по прясната угар на ожънатите преди месец ниви край пътя към гробището; наблизо, около останалото кой знае как опърпано плашило, там трябва да е било бостан преди, самотен гарван обикаляше замислено в кръг, побутваше с клюн някоя кафява буца пръст, лъскава и червена вече от падащото слънце, прпистъпяше отново, тържествено и бавно, сякаш търсеше най-важното нещо в това опустяло поле след дъхавото лято.
Морето нея вечер беше истински ад, не само защото влязохме много навътре след големите пасажи, ами с вятърът от север, като подсвирна няколко пъти и притихна, нещо тежко се затъркаля в тъмнината по вълните, изтрещя внезапно и пръсна лодките ни като перушини, как да се търсим, къде сред свирепо сриващите се водни хълмове. От малката ни флотилия само той не се върна. На следващия ден, късно следобед празната му лодка като по чудо заби нос в пясъка до дървената скеля на плажа, Дора вече тичаше пред всички, спъваше се в пясъка и всички знаехме за безполезността на задъхания й бяг, вече я настигахме, когато дори без да погледне вътре, тя опря чело в наведения борд и застина.
4
Нямахме много ограничения в летата, можехме да играем където си искаме, родителите ни, цял ден на работа, знаеха че няма къде толкова да отидем, градчето ни беше малко, знаехме си махалите, всяка банда момчетии си имаха водач, обикновено най-ловкия и силния сред тях, той трябваше да тича най-бързо, да се катери най-бързо до върха на десет метровата топола до училището и да слезе пак бързо с няколко птичи яйца в устата, без да ги сдъвче. И други неща трябваше да може, но плюенето надалеч си беше изкуство. С всичко друго се справях, не че бях водач, но с това не, беше ми гадно. Имахме си и територии, но често другите, не само от съседните махали, ни пообикаляха оттук-оттам, потривайки се, почесвайки се небрежно по остриганите глави, че как няма, за разлика от тях, въпреки че бяхме само трима, имахме и четвърти, специален член на бандата от Двата хълма – мъничката Дора, дребна до немай къде устатница, с подскачаща на тъничките си крачета походка на врабче. Така си я наричахме ние, врабчето, макар че трябваше да минат доста години докато чуем за Едит Пиаф, другите не смееха, защото незабавно се натъкваха на презрителния й поглед и гневното тръсване на острите й плитки, млади човече, не мисля че сте достатъчно зрял, за да общувате с дама, която е прекалено любезна с вас, врътваше се и с подскачащата си походка заситняше нагоре към хълмовете. Тримата тръгвахме покорно след нея, ухилени до уши, а младият човек озадачено се втренчваше в някое камъче и не се вясваше после дни наред насам.