Пролог
В началото на 2001 г. списание „Толк“, основано наскоро от Тина Браун, ме нае да събера истории за живота на Габриел Гарсия Маркес. Искаха около две хиляди думи и снимки, което излизаше около три или четири страници. Това е, нещо съвсем кратичко. Определено не ставаше дума за биографията му.
Наеха ме, защото въпреки че живея в Ню Йорк от 1986 г., съм родена в Баранкиля, така че бях близо до измисления свят на Макондо. Освен това в зимния брой от 1996 г. на „Пари Ревю“ бях публикувала статията „Три дни с Габо“ – подробна хроника за един семинар по журналистика, проведен от Гарсия Маркес в Картахена, който аз посетих като студентка.
Предложих вместо интервюта с държавни глави, филмови звезди и изключително богати мъже, с които той общуваше ежедневно, да замина за Колумбия, за да говоря с онези, които са го познавали преди да стане легендарният латиноамерикански автор. Когато казах, че дори ще говоря с героите, описани в „Сто години самота“, имайки предвид една група приятели, които той обезсмъртява, като ги нарича „зевзеците от “Ла Куева” и „първите и последни приятели, които някога е имал в живота си“, те веднага ми изпратиха самолетен билет, който ми се стори много смешен, защото на предната корица на папката, в която се намираше билетът, се мъдреше образът на Мики Маус. „Толк“ се финансираше от Дисни Корпорейшън.
- След Колумбия трябва да отида в Мексико – осмелих се да кажа на редактора. – Той написа романа там.
- Щом трябва – беше отговорът.
Историите никога не бяха публикувани. Списанието спря да излиза, защото формулата да се смесва шоубизнеса с журналистика и литература явно не се оказа успешна.
- Кое друго списание публикува на корицата си Хю Грант разгърден и същевременно посвещава шест страници на такъв сериозен раздел като книгите? – каза ми неотдавна редакторът, който ме бе помолил за това. – Само Тина продължи да настоява да събера разкази за живота на Габриел Гарсия Маркес.
И благодарение на смелостта на Тина успях да направя записи на двадесет и четири ленти, по деветдесет минути от всяка страна, на хора, които разказват истории за Габриел Гарсия Маркес. Публикувах няколко откъса от тези разговори. През 2002 г., когато неговата книга със спомени „Живея, за да разкажа историята“ беше издадена на испански, списанието „Ел Малпенсанте“ (Пакостниците) излезе с една по-колумбийска и по-разширена версия на това, което бях подготвила за „Толк“. Нарекох я „Самота и компания“, името, което Гарсия Маркес се канеше да даде на филмовата продуцентска компания, която възнамеряваше да създаде с няколко колумбийски партньори. Под същото заглавие, преведено на английски, публикувах друга версия в броя на „Пари Ревю“, в чест на неговата петдесета годишнина, която от своя страна беше преведена и публикувана в Мексико от списание „Нексос“ в броя си от пролетта на 2003 година. Мина почти десетилетие, откакто през март 2010 г. реших, че е време да прослушам тези ленти отново и да ги превърна в настоящата книга.
Когато ги изслушах докрай обаче, разбрах, че това, с което разполагам, не ми стига за книга. Трябваше да попълня празнините. Което стана причина да започна втори кръг от интервюта с онези, които смятах, че ще осигурят контекст и хронология на предишните интервюирани.
„Самота и компания“ е разделена на две части. В първата, „B.C.: Преди „Сто години самота“, говорят роднините му, както и онези, които са били приятели на Гарсия Маркес, преди той да стане обичаната от всички латиноамериканска икона. Тези, които са го познавали, когато все още не е имал подходящ английски шивач, нито английски биограф — две неща, които го чух да казва, че са белезите на успешния писател – и не е придружавал президенти и милиардери (както в нощта, когато го видях да прерязва лентата в бебешко синьо при откриването на музея „Сумая“, подаръкът на Карлос Слим за Мексико Сити, което ми напомни за интервютата, които бях подготвила за „Толк“).
В тази първа част, на едно място са събрани гласовете от онези бунтарски и изпълнени с надежда времена, когато едно момче от провинцията решава да стане писател. Това е историята за това как го прави. Тук ставаме свидетели на формирането на твореца, почитан в целия свят. Във втората част, „A.C.: След „Сто години самота“, се появява носителят на наградата – Гарсия Маркес, знаменитост.
За Гарсия Маркес е писано много, но без значение колко е изписано, прозата на автора, цензурата върху неговите спомени и анализът на биографа му са най-важните неща в неговия живот. Устната история – официалното наименование на този жанр, позволява на онези, които са били много близки до него, да ни опишат човека, който стана най-значимият писател в Латинска Америка, поддръжник на властимеещите и защитник на Фидел Кастро до самия му край. Тя им дава възможност да ни разкажат как са го посрещали, помагали са му и са го наблюдавали как изгражда себе си; дава им възможност да ни накарат да почувстваме колко много са го обичали или колко много ги е дразнел; лично те, без участието на други разказвачи или описания от страна на трети лица-посредници.
Следователно тази книга е билет за едно празненство, на което всички говорят, всеки вика, всеки има мнение и дори лъже. Това е същността на устния разказ, нещо от сорта на „Еди: Американско момиче“ от Джийн Щайн и Джордж Плимптън, и „Труман Капоти: където различни приятели, врагове, познати и хулители си спомнят за неговата бурна кариера“ от Плимптън. Този формат, който направо ми падна от небето с това настоятелно телефонно обаждане от Тина Браун е страхотен, защото е забавен и своенравен, лек и изключително достоверен.
Но трябва да имате предвид, че всяко късче от диалога има значение за версията на човека, който говори. Да го четеш е толкова забавно, колкото да присъстваш на парти и да спреш, за да изслушаш как гостите говорят за Гарсия Маркес и, както става на най-добрите партита, някои говорят повече от другите. Тук са викачите, супераналитичните, шегаджиите, певците, вулгарните и дори онези, които са си пийнали твърде порядъчно. На това парти сме с компанията, която е направила възможна самотата, от която Гарсия Маркес е имал нужда, за да напише своите „Сто години самота.“
Не съм искала съгласието на Гарсия Маркес, за да напиша тази книга. И точно това е, което изисква устния разказ. Тоест, пише се чрез гласовете на другите. Устната история включва разговор с някого за човек, без това лице да присъства и най-важно е да се записват тези разговори. За да пристъпя към работа, първо организирах записите в реда, в който бяха проведени интервютата. След това започнах да слушам интервютата, които бях взела и записала преди повече от десетилетие. Чувах собствения си смях през слушалките, но в същото време разбирах, че у мен възникват нови въпроси. Например, аз се кикотех, докато слушах хората от Баранкиля, но осъзнах, че извън Колумбия никой не знае какво означава „да смучеш цицката на петела“. Тогава ми стана ясно, че трябва да реша не само как да се справя с Баранкилския диалект, но и с факта, че говорех на хора в напреднала възраст. Паметта им отслабваше и те се запъваха, когато не можеха да си спомнят нещо. И тъй като нямаше начин да им върна спомените, запазих в гласовете им нежността, лъхаща от залеза на техния живот.
Музиката, особено Валенатото[4], един кънтри блус, изпълнен със звуците на акордеона, изигра важна роля в тези първи разговори, и не веднъж интервюираните подемаха песен, така че ги оставих да пеят и тук. Включвам и мачистката логика на съдията, с когото Гарсия Маркес се е консултирал, за да му каже какво се е случило в онази съдбовна неделя, когато, като млад мъж, магистратът станал свидетел на онова, което светът познава днес като „Хроника на една предизвестена смърт“. Включвам и много обяснения за Баранкиля, защото това е не само плодородна почва за т. нар. магически реализъм; това е и мястото, където Гарсия Маркес се е запознал с мъдрия каталунец, наред с Алфонсо, Алваро, Херман, и с няколко други от „заядливците“, които се появяват в последната глава на „Сто години самота“. Когато пристигнах в Баранкиля с моя касетофон, всички тези верни приятели бяха починали, но аз имах късмет да намеря двама живи, които да ми кажат какви са били, когато са поели грижите за Гарсия Маркес. Тази книга е един реверанс към приятелството, признание на неговите приятели, защото той със сигурност е имал най добрите.
Търсейки още разкази от приятелите му, исках да се свържа с Мария Луиса Елио и Хоми Гарсия Аскот. На тях е посветена „Сто години самота“. Всички Габолози и Габотери[5] в Колумбия знаеха наизуст делата и чудесата на „заядливците“, които се описват в книгата, но никой не можеше да ми каже нищо за тези двама души, очевидно важни в живота на автора. Освен че живеят в Мексико Сити.
Пристигнах на летището в столицата, с друг билет от Дисни, регистрирах се в „Каза Дуранго“ и започнах издирването. Карлос Моншиваис ми каза, че са испанска двойка; каза ми, че Хоми, съпругът, е починал и ми даде телефонния номер на сеньората. На следващия ден една много привлекателна и елегантна дама в сиво-син костюм с панталон, който съответстваше на цвета на очите ѝ и на шала, ме посрещна в библиотеката на една къща на юг от града. Тя беше толкова щедра с историите си, колкото е бил с нея Габриел Гарсия Маркес, когато с часове го е слушала – просто като един приятел, разказващ на приятелка по време на вечеря, историята на книгата, която е планирал да напише. Тази идея се превърнала в „Сто години самота“, а първото изданиебило посветено на нея. Сигурен съм, че тя е разказвала историята от тази вечеря на много други вечерни партита. Когато онзи следобед включих магнетофона си, Мария Луиса Елио ми каза, че това било първото официално, записано интервю за този спомен.
Някои от хората определено не са били толкова близки с Гарсия Маркес, а неколцина от тях никога не са го виждали. Въпреки това техният коментар за моменти, белязали живота на писателя, като убийството на Хорхе Елисер Гаетан на 9 април 1948 г. и историческият период, известен като период на Насилието, отприщено от това събитие, са от съществено значение за разбиране на историята на Гарсия Маркес и на неговите книги. Нерео Лопес, официалният фотограф на колумбийската делегация, изпратена в Стокхолм, когато Гарсия Маркес получава Нобеловата награда, се премества в Ню Йорк през 1997 г., когато е на осемдесет, за „да разкрие пред себе си нови хоризонти“ и аз се възползвах от възхитителната му дързост, като го накарах да ми разкаже за дните, когато Гарсия Маркес е бил просто един колега, а Колумбия е кървяла до смърт.
Така се появява един Гарсия Маркес без автоцензурата от „Живея, за да разкажа историята“ и без бремето на повече от седемстотин страници отлични биографии от Дасо Салдивар и Джералд Мартин[6]. Това е богат, рядък исторически документ който отразява колективната памет за живота му и описва работата му като писател; и това как той достига до необходимия Рилкенски пакт със самотата. Това е книга, която показва как приятелството и обстоятелствата, но преди всичко дисциплината и отдадеността, са необходими, за да пожънеш успех.
Томас Елой Мартинес ми призна, че за да станеш приятел на Габо, трябвало да се вречеш в омерта, сякаш си член на мафия.
„Никога не трябва да пишеш за него“ – каза ми той един следобед на верандата си в Ню Джърси. Гарсия Маркес разказвал как, когато бил млад и беден, видял в Париж Ърнест Хемингуей в един парк. Вместо да се приближи до него и да го заговори, той решил да извика името му от отсрещната страна на малкия площад, вдигнал ръката си и с този си жест показал колко много го уважава. Разбирах страха, който е изпитвал, защото е било много трудно да се остави да бъде изкушен от близостта.
Написах тази книга от дистанция и в същото състояние на духа, в което той е бил, когато е видял Хемингуей. Това е един обикновен портрет на човек, превърнал се в легенда. Аз твърдо вярвам, че сме по-големи, по-важни, по-вечни и дори по-святи от митовете за нас. Гарсия Маркес е страхотен, без да трябва да приемем благовидните приказки, че той нямал грешки, недостатъци, поражения, безразсъдства, любови или вражди. Ако направим това, ние само ще допринесем за една безсмислена глупост.
За да се наслади на тази книга, човек трябва да отхвърли идеята, че всичко в живота има една-единствена истина. Устната история противопоставя истините на всеки един човек. Това е част от нейния чар. Заповядайте на това празненство с тази нагласа и с чаша уиски с лед или чаша шампанско в ръка, както ми казаха, че самият Габо правел. Ако желаете изцяло да се отдадете на изживяването, идете до рафта и си извадете „Сто години самота“ или изтичайте до най-близката книжарница и си я купете. Прочетете я отново или за първи път, сега, след като чуете забавните факти, разкритията и кухнята на онова, което е описано като „вероятно най-добрата и най-известната творба — класика в световната литература за всички времена.“ Последните две глави ще ви изпълнят с наслада, когато разберете намигването към приятелите му. Надявам се, че ще се смеете на глас, например, когато прочетете, че „Алваро изплашил крокодилите със своя шумен смях, а Алфонсо измислил странни истории за птиците, които изкълвали очите на четирима клиенти, дето се държали лошо предишната седмица, а Габриел бил в стаята на една тъжна мулатка, която не взимала пари от клиентите си, а ги карала да пишат писма за гаджето ѝ контрабандист, който бил в затвора от другата страна на Ориноко, защото когато граничарите го хванали, му дали очистително и го накарали да седне върху нощно гърне, за да го напълни със смес от лайна и диаманти.“ Ще разберете защо той винаги се е противопоставял на онези, които твърдели, че има богато въображение с простичкото изречение: „Всичко в моите фантасмагории се основава на факти.“
[4] Дасо Салдивар и Джералд Мартин, биографи на Габриел Гарсия Маркес
[5] Популярен фолклорен музикален жанр в Колумбия
[6] Хора, посветени на изследване на живота и творчетвото на Габриел Маркес
Патерностро ни дава един изключителен портрет на Габо, богат на чиста информация, но и на най-добрия вид литературни клюки. „Самота&Компания“ е изключителен като журналистическо произведение и е удоволствие за четене. Това е възможно най-близо до това да прекараш един ден със самия господар.
Хуан Габриел Васкес, автор на „The Sound of Things Falling“ („Звукът на падащите неща“)
*
Всеки, който обича творчеството на Габриел Гарсия Маркес, ще се наслади на тази прекрасна книга.
Бенисио дел Торо – пуерторикански актьор, продуцент и режисьор, носител на награди „Гоя“, „Златен глобус“, „БАФТА“ и „Оскар“
*
Това е калейдоскопичен коктейл от гласове – живи, красноречиви, опияняващи – вдъхновени от онзи безкрайно завладяващ литературен магьосник Габриел Гарсия Маркес (известен още като Габо/Габито/и т. н.). А коктейлът е смесен и разклатен, вещо и съзнателно, от Силвана Патерностро. Поздравления!“
Джералд Мартин, автор на „Габриел Гарсия Маркес – Живот“
*
Силвана Патерностро е родена в тази част на Колумбия, където Маркес е израснал, преди да се премести в Мексико. Тя е писала много за Куба, Централна и Южна Америка, за проблемите на жените, СПИН, революционни движения, сивите икономики и пресечната точка на културата с политиката и икономиката. Сътрудничи на Bomb, The New York Times Magazine, Newsweek, The Paris Review, The New Republic и много други издания. Асоцииран продуцент е на „Че: Аржентинецът и Че: Партизанинът“ – филм от две части за живота на Че Гевара. През 1999 г. е избрана от Time/CNN за един от 50-те латиноамерикански лидери на Новото хилядолетие. Живее в Ню Йорк и Колумбия.
Патерностро започва да записва интервютата си през 2000 г., когато на Гарсия Маркес му остават 14 години живот и пише „Самота&Компания“ за живота му в Колумбия и Мексико – история за това как малкият Габито се превръща във всеобщо обичаната латиноамериканска икона Габриел Гарсия Маркес и как Габриел Гарсия Маркес оцелява след собственото си създаване. Самотата, от която Маркес се нуждае, за да създаде своя шедьовър „Сто години самота“, се оказва нещо като шумен купон, когато той всъщност не е писал.