*
не знаеш кой е измислил залеза над Западен парк,
но не спираш да се питаш,
докато навън е ранна августовска вечер,
времето е по-близко до това през септември,
прохладният въздух докосва голата част на ръцете ти,
има разкъсани тъмни облаци, небето светлее,
нюансите се допълват, преливат и всичко прилича
на картина на неизвестен импресионист,
която се рисува свободно над теб,
която е само в този момент, непостоянна, нетрайна
и именно това я прави така съкровена;
тогава не съществуват нито хората, нито техните грижи,
само дълбокото синьо и оранжево-розовите лъчи,
които се спускат и преминават през дърветата,
за да достигнат до теб –
и ти си спомняш за Малкия принц
и неговата планета със залези,
спомняш си всички залези в литературата,
но този не е сред тях, няма как да е, друг е
и тогава разбираш,
че отговорът всъщност отдавна е бил пред очите ти,
защото ти си този, който го е измислил
*
безименният ми пръст е съвсем изкривен –
подхлъзнах се върху лед, отивайки на училище –
той се огъна под тежестта ми,
а после зарасна незабелязано и неправилно
белегът в ъгълчето е от скачане
от първия етаж през лятото –
имаше форма на трилистна детелина;
години по-късно през есента
се сгромолясах със скорост и той пропълзя
през цялата ми длан
върху единия ми палец си личи буквата А –
след някакво нараняване гънките
са изместиха и там се появи
гладко място, идеално за издълбаване
бенката на лявата ми ръка е мастилена капка –
наблюдавах я как бавно расте изпод кожата,
в началото съвсем бледа, одраскано с химикал,
накрая тъмносиня и кръгла
все още си спомням
ръцете си неопитни и неопетнени –
паметта е навярно единственото,
което остава
*
този месец няма край
не, повярвай ми, този месец
няма край
тази седмица
никога няма да свърши
този ден е безмензурна песен
тази минута е най-същинската
тази секунда
е върхът на иглата,
с която пробождаш времето,
зашиваш в тъканта му своите инициали
след всичко което сме направили
имаме този нестихващ момент,
това тотално опълчване
на законите на вселената –
място, което остава константно
независимо от ураганите, войните,
изригванията, оръжията,
блясъка или мрака, независимо от
глада или пресищането,
болезненото щастие или
пулсиращата анхедония
това е този нестихващ момент:
вдишай
Христо Мухтанов е роден на 10.09.1991 г. Израства в гр. Лясковец, завършва гимназия във Велико Търново, а впоследствие магистратура в УНСС. Има отличия в младежкия конкурс „Веселин Ханчев“, в студентския „Боян Пенев“, както и в пловдивския конкурс за поезия „Добромир Тонев“. Първата му стихосбирка „Опити за еволюция“ излиза през 2017 г., като печели съпътстваща награда на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“. Втората му книга – „Триада“ се появява в края на 2019 г. Негови текстове са преведени и включени в антологии на българската поезия на немски и на испански език. Стихотворенията му могат да бъдат прочетени в онлайн изданията „Кръстопът“, „Кадър 25“, „Нова асоциална поезия“, в „Литературен вестник“ и др