Аз обичах да стоя до късно
Но започна зимата. А аз обичах да стоя до късно.
Аз обичах, спомняш си, изтръпналите джанки.
Онова безсмъртие.
Обичах жилото на насекомите.
Обичах топлината на бозайниците.
Но започна зимата и никога не свърши.
Аз заставах толкова красив да ме обикнат.
Заставах гол за вятъра, красив
за лястовицата. Заставах, спомняш си,
приятно смешен за поредния познат, с ръцете
ей така отворени, изкъпан
в изворите.
Днес
с моята сива съпруга разхвърляме
плесен на сивите гълъби.
А аз обичах да стоя до късно.
Аз обичах, спомняш си, секундата
на безтегловност, яростта
на самолетите. Обичах
да застана толкова красив.
Обикна ме зимата, моята сива съпруга.
Аз, изостаналото момче, звъня на вратите ви
И викам искате ли да играем. С тези
вълчи сенки по лицето съм нелеп,
разбирам го. Но искам да се блъсна в нещо.
Искам вие, Косето и Босето,
да ми отворите, да ме
изгледате с любезно съжаление.
Пораснали сте с тези вълчи сенки по лицето.
Искам в някого да се ударя. Помните,
когато си одрах коляното на глобуса,
възторжен от самия свят: тогава
още чакахме да се превърнем.
После аз останах тук, единствено
посмешище сред достоверни възрастни.
Но искам за последен път да си припомня
кой какво е и какво не би могъл. Така че
ето ме, облегнат на звънците ви, смутил
нормалния ви ден, летящото момче.
Да си припомня как ви побеждавах.
Като диригент на световете, ти стоеше на брега
И викаше натук е сушата, нататък е морето.
Ти обличаше опрятната си риза
с нулева ирония, досущ като
посредствените
и великите.
Ти викаше отляво да е ужасът,
отдясно светлината. Да не се събират.
Викаше приветствай ужаса,
но истинския ужас, непримесения
с любопитството на дните, и обратното,
където е невинността, да е невинност.
Ти отказваше в очите на смъртта
да видиш смешната почуда
на разсеян ученик: не искаше
да наскърбиш едното с другото.
Ти всяка сутрин се събуждаше
със смесица от сънища и после с часове
ги връщаше обратно по местата им. Кое
е по-огромното: да вярваш
или да не вярваш на нелепия си подвиг. Ти
разделяше калта на пясък и вода и хвърляше
водата зад гърба си и доплува
чак до границата. Ти,
когато се надигаше вълната,
беше толкова спокоен.
Ти си острото създание, вселяваш се в лика на гарвана
В прекършения хребет. Ти си хитрото създание,
вселяваш се във всеки крайчец на окото, зърнат
между другото. Когато тръгваш, ти не тръгваш,
ти се отковаваш от земята, преобръщаш се,
отприщваш се от тук.
Вселяваш се в насмешката на сърпа,
рядко в халото. Понякога в магьоснически
шапки, във върха на пумпалите.
Тук е облото създание, твоят
нескопосан отзвук.
Тук е примижалото създание, свикнало
да те намира там,
където никога не си.
И пак започвам: тя ли е
или не е тя. Ако не е тя,
защо се движи като нея. Ако не е тя,
защо е взела формата и жеста ѝ, паролата ѝ
пред вселената.
Единственото твое.
Дръзна ли да питам, ти не тръгваш,
ти се отковаваш от земята, преобръщаш се,
отприщваш се от тук, отлиташ.
Никола Петров (1987) e автор на книгите „Въжеиграч“ (ИК „Жанет 45“, 2012), „Бяс/бяло“ (Фондация „Литературен вестник“, 2017) и „Не са чудовища“ („Издателство за поезия ДА“, 2021, отличена с награда „Перото“ и номинирана за „Иван Николов“). През 2011 г. получава първа награда в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. От 2015 г. насам участва в редица издания на представлението „Актьори срещу поети“ в Театрална работилница „Сфумато“. Негова поезия е превеждана на английски, испански, италиански, руски и беларуски. Работи като медиен анализатор.