Водосветите от дъжд и онтологичните просеки в поезията на Диана Саватева
Владимир Набоков казва, че книгите се делят на два вида: настолни и подстолни.
Има книги, които маниерно не кореспондират с други книги; книги, в които самият автор заема изкуствената поза, че той е открил топлата вода и не обича да му се напомня, че той/ тя са просто поредна брънка от поетичната традиция. Подобни начинания са осъдени на провал още в самото си зачатие. Има обаче други книги; книги, които са като мостове и препращат веднага (дори и авторът да не съзнава това) към свои предшественици. Разгъват широко тропичното ветрило и оставят читателите да пътешестват из тях, провокирайки интуицията, асоциациите и въображението им. Точно такава е книгата на Диана Саватева “Капка, изпреварила дъжд“. За нея излязоха достатъчно ревюта и критични материали, но моето мнение е, че тя не бе обгледана във всичките ѝ възможни вертикали. Разгръщам тази синя онтологична иконика , която още с първия досег създава усещане за осезаем безкрай, за някакво ново битие, сътворено и “измито” от дъжда. Не е нужно да се спирам върху това какви конотации носи думата дъжд, нека не се намесвам във въображението на читателите и да ограничавам тяхната асоциативност, но ми се ще да добавя един малък цитат от Gaston Bachelard, който съвсем уместно може да отвори и дообясни (като бележка под линия), “заключените идиоми” на авторката:
” Ако бях психиатър на болния, страдащ от страхова невроза, бих препоръчал при първите симптоми на криза да прочете стихотворение на Бодлер, да произнесе съвсем бавничко основната за поета дума- думата просторен, която осигурява единство и спокойствие, открива пред нас простор, безкрайна шир. Тази дума ни учи да дишаме с въздуха на просторния хоризонт и ни отвежда далече от въображаемите затвори, които вселяват страх в душите ни.”
” Прагът крепи междуместието”, Martin Heidegger
“Вратите са човешко творение, което съхранява много докосвания във времето. Всеки отпечатък е вграждане – любопитство на дете, умора на слуга, предпазливост на крадец, нетърпение на влюбен, водосвет от дъжд. Всяка врата обещава преминаване в друго измерение.”
Дали това са „Дверите на възприятието“ (The Doors of Perception) от Олдъс Хъксли или един метафизичен вход или пролука към “Път през полето” оставям всичко това на фантазията на читателите.
Топоси, заредени с отчуждение:
“Изоставената сграда – катедрала на отсъствието, крие самотата си зад тържествена фасада…”
Екзистенциално impasto:
“В този живот в оня живот търсенето на посоки е като сричане…” Сънища “Замъкът е топло сив – не зная дали е облак, спуснал се от небето, или въздишка, която всеки миг ще излети…”
Белезите в нас:
“Продавачът на череши е прекрачил в утрешния ден. На мястото му – касетка наранени плодове“
(“Моето тяло не е като вашето., Roland Barthes, 1975)
” Всяко тяло е съвършено и несъвършено. Съвършено – като образ и подобие. Несъвършено, защото всяка душа ще го (де) формира според поривите си.“
Потоци на съзнанието в книгата:
“Колко зашеметени мисли прескачат границите, сякаш играят на въже, без да си дават сметка какво човешки трусове предизвикват с безгрижието си…” — ” Мислите ни си имат своя предистория и свое право на съществуване”
Сезоните в ” Капка, изпреварила дъжд” и тяхната подредба: май, ноември, юни, декември, юли, август, февруари, септември, март, октомври, април.
„По чуждите пътища разговаряме по-лесно със себе си”
Поезията на Диана Саватева е осеяна с пасажи от мимолетни настроения, но това не е “бързо” писане, нито писане на мига. Отделено е време, за да им се придаде нужната форма. Поезията ѝ е сбор от дълго изграждани съзерцания, от взирания и проглеждания, от вътрешни равносметки и търсения, от лабиринти и кръстопъти, както в другите, така и в себе си. Нейните “водосвети от дъжд”, сякаш пречистват не само лирическия герой, но носят и катарзис у самите читатели. Поезия на осмислянето и опита. Поезия на съзерцанието. Поезия на kairos – a. Поезия на дългото ваятелство на тропите. Поезия на минимализма. В нея има някакво прераждане, опит да се оформи едно друго, ново битие. Битие, от което природната стихия сякаш е измила петната, причинени от нашите взаимоотношения, и ни подарява още една възможност за сближаване.
Слави Томов