Седем послеслова
Кратки опити върху надеждата
1.
Алексей, комарджията на Достоевски от „Играчът на рулетка”, е завладян от трескав оптимизъм в края на книгата. През няколко реда възкликва едни такива работи:
„О, аз имам предчувствие и не може да бъде другояче!“
„Нима не разбирам, че съм загубен човек. Но – защо пък да не мога да възкръсна!“
Героят си спомня „забележителен случай на решителност” седем месеца по-рано, когато е „проявил характер” и е заложил последния си гулден на manque, сам, в чужда страна, без да знае какво ще яде. И е спечелил. Затова сега, когато има петнайсет луидора в джоба, е дошло време отново да стане решителен, да не пада духом… и да ги прахоса. Утре ще спре. Ще замине. Но сега трябва да заложи – и всичко ще се оправи.
Самият Достоевски отлично познава този парещ оптимизъм пред входа на казиното. Отчаянието може и да събаря, това му е работата, но няма как да те развълнува, не може да те разгорещи. А очакването пàри.
„Утре, утре всичко ще свърши!“, е последното изречение в книгата.
Треската по Утре е по-силна от болката по Вчера.
2.
Познавам такъв… да го наречем любител на хазарта. Два пъти е губил всичко, което има, до стотинка. И мога да се обзаложа (ето, тая склонност е заразна), че ще го загуби трети път. Залага на всичко – на спортове, от които разбира, на спортове, от които не разбира, на блекджек, рулетка, покер… Обаче не харесва ротативките, защото „са за ливади”[1]. Под нивото му са.
Само веднъж го питах защо не може да се откачи. Бързаше, но ми обясни надве-натри:
„Няма значение на какво залагаш, дали ще е спорт, дали ще чакаш топче да падне, или зарове… винаги има един луфт, празно време – когато вече си заложил, а резултатът още не е ясен. За тебе това е най-важното време, разбираш ли? Защото само ти го пълниш. За никой друг не може да е толкова важно.“
“С какво го пълниш?
“Е, с надежда. Седиш и се надяваш. Какво да правиш?”
Значи така, седиш и се надяваш… на неизбежната случайност.
Исках да ми разкаже още, но трябваше да види коефициентите за мача на Канело и ме отсвири. Прав беше – помня, че спечели тогава.
3.
Всички ние сме наркомани на надеждата.
4.
Трябва да видим какво правим с нея. Да решим кое ще си вземем от Вапцаровите стихове: „Не очаквам…” или „Не! Очаквам!”. И не в политически, а в изцяло метафизичен смисъл. Защото не може съвсем без метафизика.
Надеждата е един от главните въпроси, на които нашата цивилизация, имам предвид западната, все още не е отговорила. Или по-лошо – дала е диаметрално противоположни отговори.
Проблемът е, че в двете традиции, които формират западната мисъл – гръцката и християнската, – тълкуването на надеждата е много различно. Древните гърци са изпълнени с подозрения към нея. По-склонни са да я смятат за празно очакване и вредно офлянкване, отколкото за нещо хубаво и градивно. Когато Пандора отмества с ръце тежкия капак на гърнето и пуска навън всички злини, само Надеждата (Ἐλπίς) остава вътре, „там под ръба на гърнето”, ако вярваме на Хезиод.
Хубаво, ама Хезиод не е сметнал за нужно да ни изясни какво изобщо прави Надеждата в гърнето! Щом е вътре, и тя ли е гадост? Част ли е от това зло, което Зевс ще даде на хората и те, загубените, ще му се радват и „с ласка ще срещнат”? Или напротив, оставена е там за утеха посред лошотиите?
Никой не ти казва. Ужасно двусмислена работа, и то, види се, целенасочено двусмислена…
Така или иначе надеждата не попада нито в дългия, нито в краткия списък на елинските добродетели, независимо чий точно списък гледате. Просто не се класира – най-много да има поддържаща роля във филма на някоя „истинска” добродетел, например смелостта. Страхливият човек е загубил надежда, казва Аристотел, а смелият – обратно, понеже дръзновението е присъщо на този, който има „добра надежда”.
Само че дори и на нос Добра надежда преди това са му викали „Нос на бурите”. Ужас някакъв.
5 .
Дали надеждата е добродетел в християнството, няма какво да се обсъжда – остават тия трите: вяра, надежда и любов. И дори най-голяма от тях да е любовта, надеждата все пак е фундаментална.
Тези трите остават и защото са от Бога. А другите четири са от Гърция – същите, за които говорят Платон и Аристотел.
Църковните отци, на които се е паднало да помирят Атина и Йерусалим, е трябвало да проявяват невероятна изобретателност на всяка крачка и да класифицират туй, що не се класифицира. Но и без техния интелектуален подвиг ние знаем, че християнинът е човек, който вече е сключил своя облог. И е all in. По някое време Паскал му помага малко с логическата обосновка, с назоваването на самия облог, но така или иначе той вече е заложил. И – какво да прави – пълни времето с надежда.
6.
Ей го – нашият лесничей от предговора пак излиза на разходка.
Този път не е във Вирджиния, ами кръстосва моите градини и гори.
Разхожда се в Борисовата, Царската. Минава през „Кристал“, но не остава.
Покрай лостовете на Арменската градинка, още нови…
И покрай Народния и шахматистите, където дон Винченцо лъже някакъв турист с часовника. Рой, ти знаеш ли за дон Винченцо и за Цецо Градинския шампион?
Рой продължава.
Изкачва Витоша.
За малко свива към Берлин и Мауерпарк. Там гледа разни вехтории на битака, пазари се.
И вече е на Карандила – де е виждал Сини камъни?
Кръстосва Градската в Сливен, покрай площадките на соцпаметниците. Върху тях играехме брейк.
И ето го сега в Чикаго, в Джаксън парк! Засичаме се най-накрая.
Може пък да видим и Алеко, както сме тръгнали – пускам шега.
Не отговаря.
Завалията, дали е станало и с него същото? Дойдохме на Запад, а се озовахме в Южната част (South Side! – който знае, знае).
Какво прави тук? Защо е нужно старият орел криле да вдига? Нали е ясно, че ще ги опърлят?
Той надява ли се, или не се надява да се върне?
Надява ли се въобще на хубаво време, или му е все едно?
В началото не успях да уточня дали Рой Съливан е късметлия, или нещастник. А сега го виждам пред себе си и по-скоро залагам на късмета.
Рой също е Щастливец, без съмнение. Нали все пак нито една мълния не го е убила. Нали все пак го има това все пак!
7.
Исках да завърша книгата, обяснявайки се в любов на българския език. Затова сложих и тази реч пред Националната библиотека на 24 май. Но илюзията за структура си иска своето – и сега наричам послеслов нещо, което няма как да е послеслов.
Думата ми беше за надеждата. Цял живот се мисля за скептик и ако трябва да съм честен, май е по естетически причини. В осанката на скептика има нещо антично-достойно, поне е лесно човек да си го помисли. А в стаята на песимиста винаги е комфортно – мебелите му са пълни с меки, плюшени клишета и той е всеки път или прав, или приятно изненадан. Никога не рискува да изглежда глупав. Никой не би го нарекъл наивен (за него това е важно).
Удобно е да не очакваш нищо. Нека не го отричаме, също така е и малко претенциозно.
През последните години често ми се налага да вися по най-различни гари и спирки, да чакам влакове. И не знам точно в кой момент ми просветна, но да – аз всъщност се надявам.
Знаете ли как разбрах? Ами излових се: всеки път, когато видя, че идва влак, се вълнувам. И най-първосигналната ми реакция е да го хвана.
Искам да се кача. Да видя къде ще стигнем. „Не очаквам…”. „Не! Очаквам!“.
Някъде в тази книга вмъкнах въпроса „Кой съм аз, че да губя надежда?”. И се хващам в крачка, че наистина не я губя. Когато пиша за онези, които харесвам (обикновено са свързани с изкуството) – аз се надявам на трайността на техния принос. Надявам се един от тях, У. Х. Одън, да не е прав с известната си фраза „Поезията не поражда нищо ново” (poetry makes nothing happen). Иска ми се да го е казал, за да ни провокира. И когато ми заговорят, че обективно не ни трябва изкуство, се надявам да ги оборя с моите софистки номера, да им кажа – понякога това, което не ни трябва, е най-нужно. Защото ако живеем само с това, което ни трябва за оцеляването, значи живеем като добитък. А пък другото, дето не ни трябва… то всъщност ни прави хора.
Когато пиша за онези, които не харесвам (обикновено са свързани с политиката), аз пак се надявам, този път на обратното – щетите, които са нанесли, да не са трайни. Да може да стане друго наоколо, въпреки тях.
Ако се колебаете от коя страна на надеждата стоите, единственото, което мога да ви посъветвам, е да си направите теста с влака. Той е много… позволете ми да употребя думата надежден. Действително, няма грешка. Проверете дали се вълнувате, когато наближава.
И изобщо – влак или разходка – номерът е да не спираш да се движиш. Все пак.
———–
[1] „Ливади” казвахме едно време на слабите шахматисти по турнирите. В първия кръг обикновено ти се пада някаква ливада. Така де, познавах този човек от шаха.
Автор:Иван Ланджев
Текстът е част от книгата “Неизбежната случайност”