„СЕМ. АНГЕЛОВИ“
Напирахме нервни и сънени в стената насрещни пътници, когато откъм съседната врата на мотрисата женски глас изпищя: „Направете място, жената припадна! Някой да звънне на 112!“.
Възбудата на ония, които вече се тълпяха там, разбудени докрай от сутрешната беда, повлече и мен, и аз набързо се озовах пред смъкнатото на перона женско тяло. Никой не смееше да го премести от мястото му, да не би още повече да му навреди – но и защото е нужно разстояние, за да ни развълнува чуждото нещастие. Никой не я приближаваше. Никой не отместваше очи. Влакът беше напуснал станцията и изпънатата ѝ седефена ръка, заголена до рамото под тънка блузка на цветчета, сега сочеше към празните релси. В тесния строг панталон бяха застинали издължени мускули. Но въпреки грозния начин, по който бе композирано нейното сриване, всичко в това тяло, освен огромната черна чанта в лакътя, излъчваше поразителна лекота. На призрачния неон, метри под земята, жената вече ни изглеждаше напълно бездиханна.
Приближих като хипнотизиран към загрижените уж зяпачи, които нищо не можеха да направят. В ранното утро на понеделника приличахме на снощни пеперуди, прилепени към угасващата светлина на още топлото ѝ тяло. Всички чакахме да пристигне спешният екип и просто да установи онова, което според мнозина вече се беше случило – спрялото време, тишината в гърдите. И тогава, минавайки от другата страна, почти на прескок над високата ѝ обувка, аз разпознах лицето ѝ отпреди шестнайсет години.
Зашеметен, невярващ, започнах да разбутвам двамата смелчаци, които с плахи пръсти бяха потърсили пулс в сянката на врата ѝ. Прибягвайки навярно и до грубост, им наредих веднага да се отдръпнат. Понеже я познавах. После, също като на кино, седнах на пода до нея и положих главата ѝ в скута си. Този филмов обрат така слиса зяпачите, че те обнадеждени зачакаха новите кадри.
И ето че по някаква пълна случайност главата ѝ тежеше в скута ми. Никакво движение под клепачите. Ала не беше мъртва – беше просто безжизнена. Под ухото ѝ пърхаше кръв. Като в сън прокарах пръсти да оправя косите, които бях запомнил кестенови, дълги до ключиците. От падането се бяха разпилели и всяко движение в посока на порядъка оставяше къси боядисани косми в ръката ми. А отдолу беше то: същото незабележително лице, като извлечено от тълпата, от което както преди изпъкваха само необичайно правият нос и теменужените сенки под очите. Припомних си смътно правоъгълните очила без рамки, които навярно беше сменила с лещи – или пък се беше оперирала. Тънка сребърна верижка се беше впила във врата ѝ и щом я издърпах, на нея увиснаха две златни рибки с вишневи очи, които ми припомниха и зодията ѝ.
Виж ти. Като че всички прибързано бяхме надценили тази история, надявайки се на действителен финал. А ето че – поне за мен – тя се бе оказала още по-голяма изненада. Когато лекарите най-после пристигнаха, малцината пътници, останали да ги чакат, посърнаха от лаконичното обяснение, че жената може да е изпаднала в кома след мозъчна аневризма. Щяло да се потвърди в болницата след пълни изследвания. Нямало какво повече да кажат. Засега просто била жива.
– Вие какъв сте на лицето? – стресна ме гласът на сестрата. Сърдечен, но мнителен. Бях им освободил внимателно тялото, но продължавах да клеча до чантата на земята и не ги изпусках от очи, докато я слагаха на носилката.
– Близък… – налучках думата и се изправих, подавайки багажа.
– Какъв точно? Съпругът ли сте? В линейката няма място.
И поставили спешна диагноза на объркването ми, те вече я вдигаха със служебен хлад, като към всеки нов медицински случай (в този миг дори за мен тя беше тъкмо това: случай, случайност) и поемаха нагоре с ескалатора. Никой не забеляза как, без сам да разбирам какво върша, аз взех изпадналия телефон от чантата ѝ и го прибрах в джоба си.
Едва когато излязох от подлеза, започнах да осъзнавам какво се беше случило. Ако не беше страшно, навярно бих се изсмял, бих си казал развеселен, дори поласкан: стига бе, ама че среща, виж ти каква случайност. Но както ни бяха уведомили, тя беше в истинска опасност. Обадих се на работа, че ми е прилошало, влязох в едно кафене и поръчах едва когато сами дойдоха да ме подканят. Младата сервитьорка беше разплискала порцелановата чашка. Но каква беше вероятността за всичко това, наистина?! Да пътуваме в един вагон пред различни врати, може би много спирки наред, без да се забележим. Само това, за всичките шестнайсет години, откакто я бях оставил. Всъщност фактът, че никога не се бяхме срещнали в този град, беше далеч по-странен. И ето че отново не знаех какво ѝ се беше случило, за къде беше тръгнала сутринта и къде я откарваха в безсъзнание сега. Колко неправдоподобно, колко нагласено беше всичко това… но със сигурност най-вълнуващото, което бях преживял с нея.
Само че в телефона, който отворих без колебание, не открих нищо, което да ми разкаже за живота ѝ след мен. Изглеждаше току-що купен. Снимки нямаше. Малкото приложения, които можеха да ми подскажат каква е сега, бяха оставени без запаметени пароли, а в телефонния списък – само баналните имена. Освен едно, на което предпоследно беше звъняла: Mine.
Нещо смътно ме жегна. Не беше ли ме наричала точно така тогава – „мое“ това, „мое“ онова? Мое какво беше… виж, любовните ѝ думички към мен не бях запаметил. Само местоимението, само безпомощния ѝ опит за притежание. Аз наистина не знаех нищо за нея оттогава. От годината, в която почти живяхме заедно в старата ми квартира, помнех само мъглявини. Мрачното палто до коленете. Уокменът и тънката метална нимба на слушалките, която скубеше косата ѝ. Безкрайните ноти униние, глъхнещи в ушите ѝ. Изящният юмрук на вечно мръзнещата ѝ ръка в ръката ми.
Тогава тя беше на двайсет и седем, а аз на двайсет и четири. „Не ме ли обичаш?“, питаше със странно замечтано, вторачено в мен лице. А аз, подразнен от пълната липса на женско предизвикателство, от нейния непресторен, лишен от кокетство тон, отговарях все едно бях в криза на средната възраст: „Трябва първо за себе си да го разбера“.
Само седмица, след като обявих, че искам да остана малко сам и тя се изнесе, бе очевидно, че от нея вкъщи не е останало нищичко. Нищо добавено и нищо отнето, което да гнети и липсва. Никакъв отпечатък. Е, ако все пак ми залипсва ароматът на дъждовна вълна от палтото ѝ, мислех си, винаги мога да кажа вълшебните думички: „Може би разбрах. Ще дойдеш ли?“.
Тя позвъни един-единствен път месец и половина след раздялата – „само да ме чуе“. Но не издържа и сломеният ѝ глас подхвана пак досадния рефрен „разбра ли…“. А аз отново отвърнах, че още не, не съм, оставяйки петънце надежда в душата ѝ.
Близо седмица след случката в метрото събрах кураж и се обадих на Mine. Гласът отсреща беше изненадващо висок, пълен с високопланинска прохлада. Така особено говореха планинарите с резкѝ от слънце около очите и саможивите дъновисти, ако ги срещнеш някъде далеч от света. Такъв ли беше мъжът, представил се като неин съпруг? Обясних му, че съм намерил телефона, и съжалявам, че едва сега успявам да се обадя. Батерията му била паднала и понеже не бил като моя, трябвало да купя и зарядно. Добре че нямало пароли. Настоях лично да му го занеса и се уговорихме още на следващия ден да ида у тях. Той не се съпротивлява, нито ме разпитва излишно по телефона, посрещна ме на „Вие“ и до края ми говори така.
Седнахме в хола и докато ми разказваше – сърдечно, ала с подбрани, породисти думи – че съпругата му още била в кома и нямало пълно съгласие как да процедират, но изгледите били добри – да, изгледите са милостиви! – аз с изумление осъзнавах как всичко в този хол носи отпечатъка, който не беше оставила у дома. Разпознах го съвсем ясно, точно в обратното на малкото, което бях запомнил от нея. Тук нямаше ни сенчица мрак, ни петънце меланхолия или невзрачност. Всичко в дома им беше просторно и лишено от сантименталност. Бе изпълнено с естествена светлина, с ясен отговор на въпроса обичаш ли ме. И тъкмо си представях тази светлина – как магически струи от ледения ѝ юмрук в джоба ми – сред купчинката кабели и слушалки до изправеното пиано (кой ли от двамата свиреше?) разпознах старите ѝ слушалки.
– Ще се възстанови – сякаш баеше той над странното пробождане в гърдите ми. – Като ѝ държим ръката и ѝ говорим, очите ѝ се движат под клепачите.
После внезапно, може би проследил втренчения ми поглед към пианото, се сепна, вгледа се на свой ред в лицето ми, като че също си спомняше нещо отдавнашно, чуждо на всичко тук, и ме помоли да го почакам за минутка, ей сега щял да се върне. Виждах съвсем ясно. Съсипан от стоицизма си (всъщност външно изобщо не приличаше на дъновист), той вече бързаше да си почине в неустоимия страх за нея. Страх, който в малките часове на нощта със сигурност – макар и за кратко – се превръщаше в отчаяние. Не смееше да докосне името ѝ, но пък без никакво стеснение, като някакво заклинание, изричаше любимата ми. Незнайно защо в главата ми изплуваха страховити думи – явно ги помнех от религиозната лудост на майка ми с нейните гласовити молитви за мен, неженения ѝ син: вземете, яжте, това е моето тяло, пийте кръвта ми за опрощаване на греховете.
Тогава някакъв вихър прекъсна мислите ми, отнесе вратата и разбърка порядъка в стаята. Но само за малко. После онзи неин отпечатък отново се настани край нас, подобно слягащ се снежен прах. Момчето поразително приличаше на нея с правия си нос – малко по-месест и още по-издаден от нейния.
– Ти си приятел на мама ли? Тя е в кома и даже може да умре. Обаче май няма – информира ме. Беше на не повече от пет и думите, чийто страховит смисъл не съзнаваше, прозвучаха съвсем естествено в устата му.
– Знам – отговорих, съзнавайки пълното си безсилие да общувам с деца.
Той ме разглежда още няколко секунди и навярно отегчен, изведнъж бутна към мен една солница, като преди това облиза дупчиците ѝ. На въпросителния ми поглед отсече:
– Солта е много вкусна. Аз си я ближа. Мама ми разрешава.
Беше красив. По детски, безцеремонно, обидно красив.
Нямаше какво повече да правя тук. Бях върнал телефона. Бях останал сам в стаята. Бях я видял – прозрачна, всеприсъстваща, безвидна. Трябваше да стана и да си тръгна незабавно от това място на непоносима любов.
В коридора едва не се сблъсках с мъжа ѝ. Той тъкмо се връщаше с две снимки в ръка, на които веднага разпознах нея и мен, прегърнати някъде в планината, навлечени с шушлякови якета и шапки, примижали срещу слънцето, почти заедно.
– Ето. – Той ми ги подаде простичко, без никакъв намек в гласа. – Сетих се, че съм ви виждал някъде.
И поясни, че тя пази някои стари неща в една кутия. От време на време двамата я преглеждали заедно. Бил ме запомнил от там – от кутията.
Не помня изобщо какво казах, но му върнах снимките. В предвечерния здрач в антрето, където три размера обувки ги чакаха, и четиримата вече бяхме мъглявини. После входната врата, която се отваряше само отвътре, любезно щракна зад гърба ми и аз усетих как, отпусната в здравата ѝ каса, съблякла палтото, разтворила юмрук, затоплена, тя пак ме пита снизходително, с огромно състрадание: „Е, разбра ли най-после за себе си?“.
Разбрах. Този път май разбрах… Най-после можех да ѝ го кажа и на мига се обърнах назад, но от тази страна на вратата нямаше нищо освен табелката: „Сем. АНГЕЛОВИ“.
Антония Апостолова е писател, редактор и рецензент на художествена литература и журналист. Създател е на книжния сайт „Литературни разговори“. Книгите й са отличени с различни национални награди и номинации.