Шестима чужденци
роман от Марек Вадас
превод от Николай Фенерски
(откъс)
Пред огледалото
Защо! Ще ви кажа честно, предполагах, че не сте дошли случайно. При нас просто така никой не идва. Ще ви донеса бира, и аз ще пия с вас, ако позволите, но за подробностите може да питате само петлето, то е единственият свидетел. Почакайте да запее, а засега ще ви представя нашето П. От сто години съм кръчмар тук и нищо не се е променило. Живеят все същите хора, мислят по един и същи начин, въпреки че оттогава, досущ като мен, са се обърнали няколко пъти в гроба.
Ако се разходите по улиците му и успеете да ги обиколите всички на шир и длъж, най-накрая навярно ще констатирате разочаровано, че П. въздейства твърде банално и блудкаво и е неподходящо за туризъм. Не го красят никакви забележителности, ако не броим църквата и няколкоетажната сграда на местната администрация. Нищо особено не предлагат нито унифицираните къщи, нито близката мътна рекичка В., нито рибарникът или пазарът в центъра, където може да откриете само неща, които се продават навсякъде по света. П. не може да се гордее дори с атмосфера, хората по улиците са затворени и начумерени, с изключение на няколкото евтини кръчми посетителят тук на практика няма къде да убие времето. И затова тук всеки чужденец е подозрителен.
Твърдите, че сте пристигнали като турист, но виждам, че се каните да се ровите, да злословите, да хвърляте кал, да разпространявате неистини и слухове. Какво друго би могло да ви интересува, ако не оная нещастна 1928 година? Че то освен въоръжения погром над ромите у нас в П. нищо друго не се е случило. Какви други велики събития сме имали? Какво общо има нашата забутана дупка с голямата история? Евентуално изложбата на народни шевици и веднъж стигнахме до финала на съревнованието „Градче на годината“, но това едва ли ще ви е интересно.
Историята – това са неща, които човек няма как да провери. Думи на разни негодници. Ще ви кажа своето мнение за тоя случай, щото моето мнение е моята истина.
В П. открай време царуваше спокойствие, заспала и отпусната атмосфера. Хората тук приличат на нахранени лъвове, които с притворени очи само от време на време помахват с опашки или с лапа, за да прогонят някоя муха, мъркат, лежерно пристъпват от крак на крак към сянката. Жителите тук се движат, но толкова мудно, че ако ги наблюдавате от върха на църковната камбанария, няма да можете да разберете дали гледате фотография или филм.
Едно време можех да се закълна, че не съществува по-спокойно място. На никого нищо не му липсваше, за нищо не мислеше. Но няма как това да е било истина, със сигурност миналото е криело нещо, минало, много по-далечно от първите ми мигове на този свят, минало, което никой не си спомня или не иска да си спомня или дори му е забранено да помни. Някога много отдавна тук трябва да се е случило нещо, което е занемило всички, отнело им е силата, вдъхновението, искрата от очите, изтрило е паметта им. Външният наблюдател може да има впечатление, че по улиците царува идилия, доволство, но това е само обикновено затъпяване. Тишината произлиза от заключените езици, омагьосани от стария срам, вина, която ако излезе на повърхността, няма да могат дъх да си поемат.
Обаче от света нищо не изчезва просто така. Миналото лека полека почва да се просмуква, изпълва въздуха с малки капчици напрежение, от земята се излъчва енергия. Години наред недоволните и ненамерили покой духове се проявяваха все по-отчетливо. Потиснатите сили пак изхвърлиха на бял свят нещо задушаващо, което ни погълна. Не можехме да дишаме, устните мърдаха нервно, кожата сърбеше. После дойдоха думите. Вентилът се освободи. Небето, това безкрайно и натежало небе, притискаше хората в П. към земята като капак на тенджера под налягане.
После дойде втори октомври и се случи.
Нашите хора не са родени за насилие. Не съм сигурен дали ви говоря това като оплакване или в защита, но ние никога не се перчехме. Тук винаги управляваше или ни наблюдаваше някой друг, унгарци, австрийци, чехи или руснаци, а ние си държахме езика зад зъбите и си живеехме, иззад завесите наблюдавахме какво се върши на улицата, всъщност бяхме спокойни, че има някой на власт и не е необходимо ние самите да взимаме решения, да се грижим за себе си. Не е лесно да почнеш погром, когато си затворник.
Посягаме само на евреите и ромите, свързано е с възможностите ни. Ние сме малък народ, обграден от всяка страна с големи групи. В това отношение някой би споменал нещо за страхливост, но става дума за пресметливост. Трябваше да избираме кого можем да си позволим да мразим, да е удобно, без риск, че ще ни отвърнат.
За провалите ни винаги някой друг е носил отговорност, идеалното е да е някой чужд, различен, малоброен, който няма възможност да се отбранява, не разполага с армия или влияние. Към тях днес прибавиха хомосексуалните и мигрантите, но това са само словесни битки. Първите са се скрили добре и с тях човек никога не е сигурен, а мигрантите бягат от страната ни като дявол от тамян, просто няма такива тук, та възможностите пред разярената тълпа за акция не са много.
В началото имаше някакви опити на свободни, романтични души, поети, които разсъждаваха над въпроса как да се въведе ред при евреите, но бързо бяха поставени на място от началството, в своето вдъхновение бяха объркали революция и престъпление. Прокарваха своя проскубан антисемитизъм в статиите и романите си, но за наша радост хората ни не бяха от четящите. И дори да се бе стигало до погром, това беше само така, символично, в рамките на възможностите.
Дори и после, през Втората световна, когато имахме своя власт под нацистки контрол, не се стигна до по-значителни вълни на аматьорско народно кръвопролитие. Кървавите територии бяха на североизток от нас, там се разкарваха войските на Сталин и Хитлер, цивилното население измираше с милиони, командите чистеха страната от евреи, ликвидираха полската, украинската и белоруската интелигенция, изравняваха със земята цели села и градове. Там бе ад. Там в почистването се включваха и обикновените граждани, погромите бяха стотици, може и хиляди, а жертвите – вече дори не можеха да бъдат преброени. При нас бе съвсем различно.
За депортирането на евреите в концетрационните лагери се погрижи нашият президент, католически свещеник, така че е постъпил правилно, милосърдно спрямо народа, Бог така е поискал, за всеки депортиран дори плащахме на немците да свършат работата вместо нас. Ние го приемахме мълчаливо, без протести, такава е епохата, евреите си заминават. Бяхме чисти, имахме си оправдание, за Холокоста вина носят немските нацисти, ние тогава не знаехме какво се случва в действителност, нашият режим бе излъган от Хитлер – това са ни отговорите. Ние искахме само спокойствие, да можем да си растем, да си плевим, да се освободим от хилядолетното потисничество. Ние сме гълъбов народ, сами себе си така наричаме и много ни отива. Нали се сещате – гукането, гълъбът на мира на Пикасо, миролюбиви сме като гълъбчета, около противника си най-много да затанцуваме.
Народните погроми преди войната и след нея на наша територия бяха редки, живеехме си с навика, че не се случва нищо, което си струва да се споменава. Само понякога, по изключение, но и това бяха такива символични изпълнения, без трупове, само обикновени масови грабежи и унижения, почти като спорт.
Евреите ги тупахме от завист, бяха ни чужди и носеха вина за бедите ни, живееха затворено и не се оплакваха, така че сигурно са си живеели добре на наш гръб. Използваха ни още много преди войната и това си беше истински шедьовър, мошеници, винаги са отгоре, даже и като не можеха да работят свободно като нас, през войната, като им отнеха имуществото и правата, и след нея също, когато всичко, което остана, го национализираха комунистите. Знаехме си перфектно кой е виновен за всичко. Тия неколцина нещастници, дето ги пратихме в лагерите, се върнаха като скелети и пак успяха да ни заробят, да ни използват и скубят… Е, ние не се отплащаме за нещастието си със смъртни наказания. Хората само искаха да си вземат това, което им принадлежи, което би трябвало да им принадлежи.
Млатехме и ромите, тях не от завист, никой не е луд да иска да живее като тях, обаче бяха под ръка, винаги се намираха някъде в покрайнините на селото, готови да им вкараш тупаници в муцуната или коктейл молотов през прозореца. Жените ги събличахме и ги шамарехме, мъжете ги тряскахме с дъска по тиквата или през гърбината, да помнят. Жертви нямаше, а ако имаше, само така, по случайност, и може да ги преброите на пръстите на едната ръка, както вече рекох, ние сме миролюбиви гълъбчета.
Понякога ставаше и весело, такива невинни купони. В едно село наблизо момчетата през нощта се облякоха в бели чаршафи и така наплашиха ромите, че ония се чудеха накъде да хванат. Като се върнали, намерили къщите си разбити. Изчезнаха. В края на краищата, нали са чергари, да си се скитат.
По лицето ви забелязвам подозрителност. Чудите се дали нямам нещо общо с тия нещастни случаи, дали не разполагам с информация, след като се срещам с толкова хора или, не дай Боже, не съм бил един от тия най-активните през ония криминални дни. Да, подозирате ме, заведението ми е в центъра на действията, нали уж от него излезли въоръжените мъже, не е възможно да не съм знаел, да не съм чул нещо в разговорите им, още повече, че с моята интелигентност мога да събера две и две, да чуя как си шушукат планове, признания или заплахи. Според вас съм бил наясно с всичко и въпреки това си мълча, за да прикрия виновните. Иначе не бихте ме попитали защо.
В тази ситуация съвестта ми е чиста, а дори и да ми липсва такава, не ми е известна причина, поради която да ми се налага точно на вас да си призная. Само не ми се извинявайте, разбирам любопитството ви, няма проблем, седим и си говорим, полезно е да се обсъжда и нещата да се изясняват. Няма какво да си признавам, че то и след толкова много време още не сме сигурни какво всъщност се е случило в П. Всеки ден се появява нова теория, веднъж се говори това, друг път онова, сега умрял бил тоя, после някой си друг, а, между другото, къде са се дянали жертвите? Заповядайте – отидете и ми доведете човека, който е видял всичко и може да го потвърди. Разсъждава се за отделните случаи и тълпата, но за мотивите никой не говори. И ще ви кажа защо – защото няма такива. А където няма мотив, няма и извършител.
Мисля, че тук в П. сме много по-чувствителни към думите. Думите ви замайват, избутват вашите мисли от главата ви и се насаждат на тяхно място, достатъчно е само да бъдат повторени в кръчмата няколко пъти. Превръщат се във ваши убеждения и можете да се сражавате за тях. Отчаяно и до кръв, въпреки че сте кротък човек, добряк, божа кравичка.
Вгледайте се вечер в тихите сенки по улиците, във фигурите, които биха изчезнали без следа, ако само за миг ги покриете с фина прозрачна хартия, биха се стопили из страниците, биха се изпарили тихо от своите биографии, които изведнъж се свиват до две дати, а често дори не и до толкова. Клети невзрачни фигури, скитащи из града, изпълнени с чувство на обида и завист…
Представете си как тях, дълги години пленени от скука, летаргия и безнадеждност, изведнъж ги извиква един глас, може и по име, припомня им как се казват, предлага им най-накрая да започнат да действат, всичко е позволено, сега е моментът да покажат своята сила и способности, да заявят на света доказателство за съществуването си. Реагират светкавично и това не е отмъщение от тяхна страна, а само потвърждение, че са способни да оставят нещо след себе си, да се изправят, това е изблик на забравена енергия. Когато всичко приключи, изпадат обратно в предишното състояние, преди още да успеят да си зададат въпроси, доволни и отново безименни, дълбоко в себе си благодарни, че са ги потърсили. Това можеше да е гласът на политик или имитатор, или на личност, която има неразчистени сметки с някого, а акцията се превъплъщаваше в неконтролируеми случайни нападения, виновник може би е бил пияният кмет, човек като мен или вас, който просто е имал нужда да разпусне.
Няма значение как точно е било, за тия хора пламъкът е изгаснал и повече това не се отнася до тях, все пак си имат своите лични съдби и тези събития нямат нищо общо с тях, били са само изпълнители на заповеди, не се осмеляваме да ги безпокоим без доказателства. Това кои са били те тогава и там няма връзка с днешното им „аз“, което продължава да си съществува тук. Ситуацията и обстоятелствата, които са оформяли тяхната личност в ония бурни времена, са били съвсем различни от днес.
Сега те представляват хора, които не се отъждествяват с някогашния си образ. Ако срещнат сами себе си на улицата, дори не биха се поздравили, тяхното минало „аз“ им е безразлично, повече не съществува за тях. Още повече, че са вярващи, тази дума е важна, каквото и да си представяте, когато я чуете. Погледнете лицата им. Да виждате върху тях сподавен гняв или чувство на вина?
Всичко това ви го разказвам само като пример, като потенциална възможност нещо все пак у нас да се е случило или да е могло да се случи в който и да е друг град, днес или в миналото. Няма какво, че нали ако е истина това, дето пишеха по вестниците, в П. нямаше да може изобщо да се живее!
Когато ходите из П., ви обгръща тишина. Понякога може да се нарече и гробна тишината, въпреки че за някого може да е спокойна, а за друг смразяваща. Аз приемам мълчанието на местните хора за много мъдро. Тишина – каква категорична, абсолютна позиция!
Разбрах какви разсъдливи и дълбокомислени хора живеят в П., колко проницателно е мълчанието им, каква острота и точност се спотайва у него. Мълчат за миналото, не ги интересува утрешният ден. Вървят мълчешком, необезпокоявани. Каквото и зло да се случва наблизо, че дори и в домовете им, по-добре да отдръпнат ръка, отколкото да ги засегне и тях. Изобщо не говорим да го преодоляват. Излишно не фантазират над нещата, предпочита да разголят пъпове и да танцуват. Не очаквайте от тях да се замислят.
Някой чужденец би могъл да си помисли, че ги изяжда чувство на срам и мъчителни угризения, както мен преди няколко минути, когато ме попитахте защо. В тяхната тишина обаче се крие яснота, сила. Че нали и ангелът хранител често си мълчи, но това не означава, че е глупак. А че иска нещо да ми каже с това, да ми посочи, да ме посъветва.
Който мълчи, изразява мъдростта си. Както вие сега. Вашето мълчание ми е симпатично и не ви навирам мнението си в очите ви, за да ви се подмазвам, а защото уважавам мъдрите хора. Може да ми бъдете син, нищо, че никога не съм имал син. Близко същество, идеален партньор за дебат.
Да пием по още едно. Виждам, че не ви е проблем да почерпите събеседника си и това е знак, че се справяте добре. Готино е да познаваш успял човек, който има влияние и разполага с финанси. Ако някога все пак изпаднете на дъното, ще знаете, че някой ще си спомни за вас. Не твърдя, че ще реши да ви помогне, но със сигурност ще си спомни, съвестта му ще му припомни, сам себе си ще обвинява и защитава през нощта, ще се проклина, сам на себе си ще си падне в очите. И този факт на вас, бедния, ще ви стопли сърцето, ще ви ободри. Защото ще живеете в съзнанието на някой друг, ще прострете пипалата си в неговия свят. Какво повече може да желае човек като смисъл на съществуването си?
Но да се върнем на въпроса. Тук „При лъва“ се грижа за благото на хората. И тук мълчим. Аз, местните и гостите. Знаем, че няма за какво да се говори. Нямаме капацитет да се връщаме към събитията, предварително ни е известно, че не бихме стигнали до нищо славно, освен ако не искаме да забием кама в сърцето си.
Тишината е най-правилният отговор. Представете си колко по-малко недоразумения биха се получили, ако насреща ми вместо човек седи врабче или дрозд.
Празнотата, до чийто корен искам да стигна и която виси над дните ни като Божия триъгълник в църквата, тая празнота може да се увековечи единствено с мълчание.
Тишината ще бъде най-красивият паметник, най-истинският и красноречив спомен за мен, за бар „При лъва“ и за целия ни град. За всички нас това би бил знак на почит и освобождение. Това би била вечността, която ще ми допадне.
Вместо това обаче непрекъснато някой ровичка. Вади скелети от гардероба, анализира, разнищва причини. При нас обаче не питаме защо. Случило се е. Така ли? Сигурен ли сте? Ами ако е било по друг начин? Ако е било обратното? Или изобщо не се е случвало? После какво? Това са нашите въпроси. На тях искаме да си отговорим. „Защо“ евентуално може да бъде чак накрая, но до там, вярваме, няма да стигнем и бездруго.
Съзнателно и съвсем умишлено се обвиваме с алтернативни факти, омотаваме се в различни евентуалности, опитваме с „ами нали“ и „а ако все пак“, жадуваме за хаос, в който се губи и основният въпрос, и съвсем ясният, единствено възможен и неопровержим отговор. Всяко отклонение е хитра маневра, тестваща търпението на противника. Това ни е тактиката, с която отлагаме момента на присъда.
Ако имате представа от футбол, ние сме като аматьори, които по някакво погрешно стечение на обстоятелствата посрещат на селското си игрище професионален клуб, нямат шанс за постигане на честна победа, затова предприемат тактика да изритват топката надалече, в храстите, във високата коприва, зад трибуните чак до рекичката, за да може времето на мача да минава по-дълго в търсене на топката, полувремето изтича и съперникът не е могъл да отбележи задължителните голове. Да играеш с нас е мъчение, защото умеем да влагаме цялата си енергия в проваляне на играта, в отричане на своето участие в историята и в измисляне на невероятни и ирационални обяснения на миналото.
В нашия мач, пълен със срам и нещастие, в който за нас не важат нито законите, нито обикновените правила, нямаме шанс да победим – наш противник са историческите факти и няма как да оправдаем действията си чрез философски, логически или морални становища. Затова тактиката ни е да изритваме топката в аут и да насочваме думите в друго направление, да вкарваме несигурност, да лъжем, да затаяваме, игнорираме, съчиняваме. Но времето лети и вече е невъзможно да се наблюдава нашата игра. Съперникът ни е тежък, нужно е да загубим законно и да си признаем отговорността. Обаче продължаваме да поддържаме отчаяната си тактика и се надяваме, че противникът, тоест, останалият свят, няма да може да понесе повече тоя фарс, ще спре да ни забелязва и най-накрая ще ни остави на мира.
Ако трябва да се попитаме „защо“, ще ни се наложи да вървим напряко и без отклонения към същността, към дълбочината, противникът съвсем лесно ще ни вкарва гол след гол. А ако си отговорим, сами пред себе си ще се разкрием. И ще видим собствения си облик, нещо, което не можем да си позволим от страх. Няма да можем да се гледаме. И това е отговорът на въпроса ви защо нямаме огледала в клозета.