бях на единадесет с дъвка в косата
наложи се мама да отреже
кичурите около лицето ми
каквото и да правех
те винаги съскаха над веждите:
александър няма да те заговори
или няма значение какво ще облечеш
или най-добре се прибирай
мама ме успокояваше че косата расте
така е мамо
каквото те е карало
да се чувстваш зле като дете
винаги расте с теб
доказано е
че ароматът на окосено е викът
с който тревата предупреждава
другите треви
насекомите
охлювите
таралежите
да се спасяват
паниката и болката
могат да ухаят прекрасно
през лятото градът е с улици
от миниатюрни отрязани крайници
птиците пеят повече
защото има повече лесна храна
парковете са минни полета
и въпреки всичко това
ще излезеш за да вдишаш този опиум
от който ти се струва че животът е хубав
после ще се прибереш по-спокоен
ще прочетеш това стихотворение
и ще трябва да решиш
дали да затвориш прозореца
с часове наблюдавам
олющените последни етажи
на блока отсреща
като петнисти мъртви коне
с гриви от антени и кабели
някогашните прозорци
са очите им без ябълки –
пещери в които има стълбища и тавани
може би е имало хора и вещи
конете са били живи
и самоубийци са се хвърляли от тях
но сега и това не се случва
този блок е мъртъв дори за смъртта
целият квартал е мъртъв
и градът не е убежище
тролеите
метрото
небостъргачите на изхода на София
всичко стърже
стърже
стърже
износва се или се разпада
под това капещо небе –
похлупак над главите ни
за да гнием и да не мирише толкова
все пак космосът не заслужава това
тези неща са верни в дните
в които те няма
защо си тъжна – пита детето
такива въпроси не се задават на непознати –
казва майката
взима торбите и си тръгват
жената зад касата си мисли:
защо съм тъжна
защо съм тъжна
после си спомня че такива въпроси
не се задават на непознати
когато го видях за пръв път
беше сериозен
къдриците се подпираха послушно
върху раменете му
гледахме се като изкуство което предстои
захванах се да го разсмивам
оказа се че в усмивката му
гнездят лястовици
никой не се сети че отлитат наесен
лятото беше жужащият комар в ухото
възможността да слеем кръвта си
в едно и също насекомо
той каза че това е поезия
и така беше
до един следобед в който
лежахме сред тревите на Железница
и нито един облак не приличаше на нещо
което ни се беше случвало
Ева Гочева е родена в гр. Бургас, но живее в София. Завършва руска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Участва активно в литературни събития и формати, член е на Асоциацията на младите български писатели. Нейни стихотворения са носители на награди, публикувани са в десетки онлайн и печатни издания и са превеждани на испански. Ева е лауреат на националната награда за дебютна литература „Южна пролет“ 2022г. с книгата си „Съвсем друга история“, която същата година е и номинирана за литературни награди „Перото“.