В онази нощ дъждът не спираше да вали. Двете малки креватчета насред стаята бяха предназначени за мен и братчето ми. Завесите на прозореца от бяла дантела се спускаха до земята, а от стената с цигулка в ръка се усмихваше Шуберт, изтъкан от разноцветни конци върху ленен плат. Приспивната песен на по-големите ми брат и сестра се пренасяше при нас, идвайки от голямата стая, отредена за тях, и се сливаше със звука на капчука. Така онази нощ неусетно заспахме, за да продължим да бродим заедно в детските фантазии на съня. Капките ставаха все по-големи, заливаха с десетки литри вода земята. Езерото напълни своето естествено корито и свободно се впусна към улиците и къщите на квартала. На разсъмване всички се събудихме от виковете за помощ. В стаята, качени на леглото, се притискахме към мама. Аз, бебе само на няколко дни, плачех неутешимо, предусещайки страховете на останалите. Вратата беше отворена. Водата все повече повишаваше нивото. Из стаята плаваха странни предмети, появили се незнайно с прииждащата вода.
Очаквахме своето спасение и знаехме, че няма да бъдем изоставени.
– Тук съм. Не се бойте – чухме гласа на баща ни, – тръгваме ! – и той ни понесе на ръце един по един до спасителната лодка.
След час семейството ни, преплувало бушуващите води, се озова пред сградата на училището. Десетки деца, старци, жени и мъже, газейки в студените води бързаха да се изкачат по стълбите към стаите, които щяха да бъдат техния спасителен дом.
Неусетно сивотата на злокобното появяване на стихията избледня. Огромният физкултурен салон се превърна в малки ограждения от износени стари дюшеци, обособявайки кътчета за всяко семейство. Пространството се запълни от чанти, дрехи, обувки. Гласовете на малки и големи се сляха в общата еуфория, обединена едновременно от страх и радост. Бяхме изгубили почти всичко от придобитото материално удобство, но бяхме спасени. Предстоеше ни бъдеще, вещаещо с години лишения, носещо бреме за всички участници в този странен природен катаклизъм. Не само, че не знаехме в кой момент ще се върнем отново в домовете си, а и никой не можеше да прецени колко време ще бъдем притиснати от глада, който се задаваше. Провизиите, разпределени на всяко семейство, определяха оскъден порцион за всеки негов член. Немислимо беше отвеждането ни в друга част на областта, за това трябваше да се задоволим с предоставената ни площ в сградата и мълчаливо да очакваме времето да ни пощади.
Малката импровизирана къщичка на голямото ни семейство, наблюдавана от всички останали в помещението, не скучаеше. В очите на нас децата се четеше нескрита радост за предоставената ни възможност да се забавляваме по различен начин с останалите свои съучастници в играта, която изненадващо ни беше поднесена. Не искахме да заспиваме, когато загасеното осветление вечер подсказваше, че нощта е настъпила и е време за възстановителния сън. С лице обърнато към нас, майка ни не можеше да заспи. Беше ме гушнала до гръдта си и мислеше за предстоящите дни. Идилията беше покъртителна. Жените поглеждаха към вратата всеки път, когато се отвореше и очакваха отговори, които не идваха. Мъжете бяха денонощно заети с отводняването на квартала и домовете. Идваха да възстановят силите си за час два, потъвайки в дълбок сън.
След седмица новината за завръщане в родните къщи беше посрещната с радост и с малко разочарование, най-вече от страна на малчуганите. Дрехите от първа необходимост шумно се прибираха. В големия салон остана само ехото на радостните възгласи и недоизказаните чувства на съпричастност във всеобщото нещастие.
Пътеката, която ни върна в дома ни помогна да осъзнаем, че твърдостта на частиците, които участваха в състава на земната пръст, ни дават увереност да се чувстваме силни и защитени. Вратата се отвори и цигулката в ръцете на Шуберт показа непроменената му поза. Но всичко останало очакваше едно по едно да разкрие отнетото от студената вода на езерото, нахлула без предупреждение в единственото истинско кътче, което правеше нас, обитателите му, щастливи. Трябваше да се научим да спим на полусухите дюшеци, да стъпваме на полусухия паркет, който се беше надул до такава степен, че тайно подскачахме с надеждата да се върне в първоначалния си вид. Шум на игриви буболечки, отворили своите сетива за възможността да похапнат във влажната стая се изправяха и гъделичкаха скрито малките ми крачета. Леглата скърцаха, изкривени от нахлулата преди време вода, но и с това започнахме да свикваме.
Нощта преваляше. Бяхме потънали в дълбок сън. В малката къща всички останали отдавна бяха заспали или поне така изглеждаше. В тъмната стая Самуил, който се беше родил две години преди мен, неочаквано съблече дрехите си, слезе от леглото и легна на земята. Плачът събуди всички, които силно се изненадаха от поведението му. Мама скочи от леглото, взе го на ръце и го настани на спалнята между нея и татко.
– Не се тревожи. Да не избързваме с предположения – татко се опитваше да я успокои.
Разбрах, че още първите дни след раждането си той е бил между живота и смъртта. Морето в нашия град замръзнало, температурите били минус двадесет градуса. Лечението продължило месеци. Тялото му не се беше възстановило напълно и навярно наводнението и последващата влага в жилището отново напомняха за болестта.
– Температурата минава четиридесет градуса – чу се изплашения глас на мама. – Стела, Петър, вземете Сияна при себе си – тя бързаше да вземе най-необходимото в чантата. Татко взе Самуил на ръце и с мама тръгнаха за болницата. Гушнати един в друг не можехме да спрем да мислим за болното ни братче.
На сутринта заби камбаната на кварталната църква и сякаш съживи тишината, която се беше вселила в зидовете на влажната постройка. Никой не искаше да стане прав, за да почете бог. Всъщност си мислехме, че той ни е предал. След часове татко потвърди нашите съмнения. Очакваше се братчето ни да се върне у дома, за да бъде с нас в последните часове на своя кратък живот. Лекуващият лекар, обяснил на родителите ни, че бил вярващ човек и ги посъветвал да кръстят Самуил в църква, и да се надяват на чудо.
Баба трябваше да пристигне с влака, след получаване на телеграмата за състоянието на брат ни и да остане при нас за по-дълго време. Тя беше мъдра жена, потомка на древен тракийски род, завещал и пренасял през вековете скрити тайни на всемира. Дългите й бели коси, достигащи до петите, сплетени на плитки, бялото лице и едрата й осанка внушаваше сила и вяра за прогонване на тежки заболявания.
Когато мама отново пристъпи прага на къщата, притиснала слабото телце на детето си към гърдите, всички притихнахме. Сълзите се стичаха по лицето й. Големите черни очи на Самуил гледаха към нас с безкрайна нежност. Въпреки състоянието си беше щастлив, че отново е с нас. Но посрещането продължи само няколко минути. Баба се появи на вратата на една от стаите, облечена с дълга, бяла ленена дреха, косите й разпилени, стъпили на земята, следваха тялото. Очите излъчваха непозната светлина. Взе Самуил в ръцете си и предупреди никой да не влиза при нея. Една от стаите беше превърнала в светилище. Успяхме да видим огъня, запален насред стаята в голям бакърен съд. По-късно разбрахме как баба взела малък остър бръснач и нашепвайки за никого неразбираеми думи, направила няколко прореза върху кожата на гръбчето на братчето ми. Черна кръв потекла по голото телце. Молитвите били чути и след три дни Самуил се почувства по-добре. Чудото дойде от баба, майката на мама. Беше използвала метод, наричан в древността „чинтосване“. След седмица в присъствието на всички ни свещенослужителят прочете молитва, посвети в светото кръщене Самуил и благослови живота му.
Следваха стъпките на бликналия неудържим порив за живот, да се забавляваме колкото се може по-дълго време. Не искахме да говорим какво се очаква от разбунтуваните води на езерото през останалите дни и месеци в средата на двадесети век с улиците и къщите на Бургас. С оръфаните завивки, тайно подшивани с дантелата от старите си рокли, майка очакваше, че ще се смилим и ще разберем ситуацията, в която се намирахме.
И ние никога не се оплакахме. Струваше ни се, че небцето никъде не би могло да се наслади на по-вкусно приготвени гозби от тези, които всекидневно консумирахме. Макар плодовете и зеленчуците да не бяха от най-доброто качество, благодарение на уменията на майка ни те бяха поднасяни по начин, който ни караше да благодарим за всеки споделен момент на масата за хранене, където всички знаехме, че никога не можем да отсъстваме. Бяхме заедно и това беше достатъчно. Времето учеше семейството ни как да оцелява в света на непредсказуемите събития и оставаше следи, като доказателство за нашето съществуване. Не се събуждахме тогава, когато искахме, а когато се налагаше. Родителите ни сочеха всеки житейски сблъсък като причина, възникнала да ни научи да не оспорваме маловажните факти. Стремежът им бе да ни поведат в дълбините на самоосъзнаването, да взимаме единственото важно и правилно решение за нашето оцеляване, изхождайки от личните качества на всеки от нас четиримата поотделно.
Древният тракийски произход, сплел корени с различни племена и народи и обогатил генома, продължаваше да ни води с житейския файтон по стъпките на своя кръговрат.