Животът не е за верване, обича да казва Гаро, топчестия арменец, който държи „Българско злато” под хотел „Лион” (бивш „Савоя палас” от царско време”). Няма смисъл в моята мисъл, превежда на цигански арменската мъдрост Зоро от „Орландовци”, който всяка сутрин си купува чаша кафе от „Червената маймуна” на ъгъла на „Поп Богомил” и „Мария Луиза” и тананикайки крилата си мисъл, пресича на зебрата пред спирката на трамвая и отпрашва към сергиите на Женския пазар. Там пък царува простото правило: кьорав карти не играе.
Акъл море и глави шамандури между Лъвов мост и Банята дал Бог. Оцеляването е трудно, мераклии – много, и непрестанно прииждат нови оптимисти. Марги обаче не причисляваше себе си нито към първите, нито към вторите. Тоест, беше оцелявала дълги години – и не само на „Мария Луиза”. Не вярваше в дървеното желязо, а от всевъзможните изми припознаваше най-вече чистия егоизъм, но през мъглата на шушукането с когото трябва, и невинното мигане отстрани, пред когото се наложи.
Марги работеше в кантора с гръмко име, преди време основана от австрийски костюмари, а в последно време, като издоена крава, бе прекупвана от местни тарикати хем за имидж, хем за алиби на разнороден творчески бизнес. От самосебе си се разбираше, че при често менящата се картинката от „голяма фирма” до „жалко положение” оцеляването извикваше на дневен ред неподозирани от глъбините на същността й умения. Годинките си вървяха и на терена на младите фльорци се налагаше по нов начин да се шушука и мига.
На младини Марги бе дошла в София от малко дунавско градче като ведро миньонче, може да се каже дори „сладка ягодка”, но не харесваше култовия шлагер, напомнящ някак си родния й край:
Във конски вагон
подобен на салон
пътувах аз от София за Лом.
Прощавай, София, прощавай, София!
С Дианабад и кино „Капитол”!…*
Времената на зозите и суингите й бяха далечни и непонятни, тъй като бе влязла да следва във ВИФ с протекциите на тейко си, провинциална номенклатура, и с умиление си спомняше за привилегиите, с които се е гордяла. Разправяше как за пръв път с тейко си прекрачила Корекома на ЦеКа в столичния хотел „Рила”, където тя със затаен дъх преминала охраната след служебната му карта и се видяла в пещерата на Али баба и партийните разбойници. Майка й ги проводила по софийския влак с отговорната задача да купят оригинален аркопал сервиз за хранене, какъвто никой нямал в техния градец на Дунава. „Продавачката ни го показала и взе да го пакетира, когато баща ми се усъмни, че чиниите са нечупливи. И оная взе една и я хвърли на пода – нищо не й стана, а тейко се ококори! И ми купи един голям тублерон…После мама се хвалеше из целия град”, разправяше Марги разчувствана.
По онова розово време на пубертета се уредила със стипендия като местна спортна надежда заедно с по-големия си брат и пак тейко й ги снабдил с корекомски адидаски, единствени в околията. „На циганите им увисваха езиците до пъпа, като минавахме през махлата им, а в дискотеката бях първа фльорца”, хилеше се тарикатски Марги и мигаше гордо и неподправено.
Беше завършила ВИФ със специалност спортен физиотерапевт с мечтата да обикаля света с някой софийски отбор. Но по нелепа случайност бе счупила бедрена кост и скоропостижно се бе простила с бляна си. Оттогава леко й накуцваше десният й крак и цялокупното й его. А и тейко й починал рано, веднага след падането на Тато и номенклатурата…И тогава оценила мазния влак от Видин за София, дето изхранвал половината столица плюс провинциално студентство.
Объркан и сам,
къде съм не знам…
Защото на вагона няма джам!
Прощавай, София, прощавай София!
С Дианабад и кино „Капитол”!…
Съдбата обаче я компенсирала с мъж швед – екзотичен лейбърист, дошъл за обмяна на опит в София, влюбил се в троянската сливова, шопската салата и дробчета на тиган и на драго сърце пристанал като български зет. У нас се специализирал във физиотерапията на глухонеми деца. Налагало се често да пътува в командировки, като пътем навлизал смело в неподозираните глъбини на българските сливовици, грозданки и балканските мезета. В неговото перманентно отсъствие Марги открила неизчерпаемо вдъхновение за митологични хвалби за шведа-съпруг и широкия свят пред тях двамата.
По принцип Марги беше стоковед, или просто казано склададжийка. Но при австрийците я прекръстили на офис мениджър. Българските им приемници с творчески подход взели да разтягат като турски локум задълженията й. Като резултат първо стана началник на чистачките, после – на денонощната охрана, като изпълни успешно задачата да ги квалифицира като общи работници по време на дневните им смени. Накрая й повериха да командва служебните шофьори – демек като техен диспечер. И Марги почти се издигна в очите си. Усещаше се близка с шефовете, защото често й звъняха със спешни заповеди. Пред колеги от други звена говореше за тях с малки имена, все едно че всяка сутрин им сервираше кафето. После се изхитри и с техните имена на уста взе да отбива досадни поръчки на разни малки началници. Присламчи се с благо мигане и медени ласкателства към шефските секретарки и счетоводителки и почна да си шушне с тях като първи приятелки, макар че те с аристократична лекота я муфтеха за дребни офис аванти. Тя пък с готовност ги обогатяваше, стараейки се да ги издигне до доверителни женски зависимости без дори да усети спорадичното презрително снизхождение. Какво пък – изгодата беше взаимна, а отсрещната страна лесно можеше да развали калимерата.
Тези лисичи мрежи уловиха неочакван бонус – първа по трасето научи за задаващите се съкращения. Припоти се от страх и ужас, хапа устни насаме, но бързо се съвзе и хукна да шушука и да мига свойски с партньорките си по аванта. После някак отвътре й дойде да им доверява настроенията на плебса и имената на бунтарите и възмутените. Дори сама се възхити на себе си колко леко й се отдаваше доброволното доносничество, разцъфнало в нейната главица като издигната лоялност и принос за доброто на фирмата. Сутрин и вечер обаче насаме тъпчеше с накуцване тъничкото цвърчене на страха да не би да артиса някак в ешмедемето. Шкартото я отмина на няколко пъти, като един от шефовете дори я смъмри да не се престарава в шпионската си роля, защото по трасето някои потърпевши я бяха демаскирали. Марги обаче го възприе като окичване с медал за заслуги и взе да мига още по-предано.
Бингото удари малко изненадващо и за самата нея, месец – два след като удари ковид пандемията. Едната секретарка на баш боса хвана вируса, влезе в болница и стана ясно, че дълго ще се възстановява. Другата, с която се редуваха, с женския си инстинкт за самосъхранение, а навярно и с тънката сметка да предвари външна съперница, препоръчала Марги за временна заместничка за по-неангажираните предиобеди. Баш босът, облекчен, че се отървава от бял кахър, казал: „От утре да почва, обясни й какво да прави с телефона и компютъра и да се оглежда сутрин в огледалото…” Последното, разбира се, секретарката не доверила на Марги, която, след първоначалната еуфория, още на другия ден пригладила перцата, дори накуцването й се изпарило от самосебе си.
И оттам нататък започнала вечната история за оня, дето си въобразил, че хванал свети Петър за пеша…
Първо – баш босът уреди имунизирането на персонала на място в офисите. Марги, която твърдо вярваше, че ковид вирусът е световна конспирация, а ваксините – хитър начин да чипират раята, не само обяви, че няма да допусне да я боцкат, но си въобрази, че като посветена й е отредено да пренарежда и редактира по лични симпатии списъците на персонала за ваксиниране. Артисалите вдигнаха гюрултия, но в същото време ковид вирусът вкара в болница и баш боса, скандалът някак се замаза и забрави, но не и причинителят му, както искрено се надяваше Марги.
Месец-два по-късно Марги отново въведе някои колеги в разсъждения за пердето на ренегата. Нейн първи братовчед на умирачка бил вкаран в ковид отделение и тя на пожар шушукаше и мигаше пред мало и голямо, придумвайки изкарали заразата да дарят кръвна плазма за роднината й. И успя, хората просто бяха станали милозливи и съпричастни пред всеобщата напаст, като преглътнаха като дребнави всякакви минали горчилки. Някои обаче мислено й вдигнаха жълт картон, но скоро го забравиха…
Слава Богу, баш босът пребори вируса и хвана руля на разклатения кораб. Но се оказа, че парсата е станала кът и той прати поголовно персонала вкъщи на хоумофис работа, при това на половин работен ден. Марги предано спомогна недоволните и умниците по юридическите тънкости да си получат заслуженото. И остана незасегната от кризисните мерки, не защото влезе в списъка на изключенията за приближените на баш боса, а чисто и просто защото съвместяваше временно две длъжности. Тя обаче го прие като окичване с втори медал за особени заслуги.
По това време босовете се развъртяха да отърват клатушкащия се в морето на пандемията фирмен кораб от излишния баласт на нерентабилни имоти в провинцията. И юрнаха Марги по нотариати, данъчни и оценители да вади книжа и скици за спешни продажби. На два пъти с мигане и шушукане тя си издейства през счетоводните дружки командировки със самолет до Варна и Бургас. Босовете обаче се усетиха и за поредната дестинация я засилиха с малък избор – автобус или редова фирмена кола да поема към Силистра. Марги си избра за шофьор Стефчо, шефа на охраната – човек сговорчив, съвестен и със златни ръце, с които често спестяваше на фирмата маса разходи от външни услуги на техници, електричари и какви ли не. Симпатяга и половина, мъж на място. Стефчо, който безпроблемно се оправяше с извънредните смени на гардовете и месечните им графици и скромни заплати, имаше голяма мъка – синчето му Маринчо не беше добре с главата и с годините не вдъхваше надежди за оправяне. Стефчо често го взимаше със себе си в офиса (едва ли имаше кой знае какви възможности за целодневен личен асистент), детето се радваше на чичковците и лелките, оцветяваше готови картинки от блокчето си и ги подаряваше на всеки, който му обърне внимание. Защо Марги си избра именно Стефчо за шофьор в дългата командировка, не стана ясно, а и никой не си спомняше оредели ли бяха фирмените шофьори заради ковид заразата, или нещо босовете ги бяха ангажирали екстрено.
След три дни по Дунава двойката се върна каталясала. Марги, макар и уморена, се облизваше като преяла котка, забеляза втората секретарка на баш боса, когато на другия ден двете си предаваха смените. Стефчо изглеждаше умърлушен и смачкан – Силистра – София си е бая път. След още три дни обаче добруджанският воайяж гръмна – Стефчо си подаде молбата за напускане! Всички изумяха, защото всяка сутрин ги ободряваше усмивката на Стефчо: Успешен ден и лека работа! А и едва ли имаше някой без цветна рисунка на бюрото си – подарък от Маринчо…
На следващата седмица пропълзяха неясни мълви за някакво прелъстяване. Кой, как, абе абсурди и безумия, офисни клюки и бръшолевения някакви, но се задържаха като китайска капка върху оголен лоб…
След още седмица Марги бе уволнена, тихомълком и без обяснения. При охраната, като си тръгвала, била спряла при гарда Божо и била му казала без нищо да я пита:
– Ама, мъж ми е швед, ти разбираш ли, швед! И по цял ден работи с глухонеми деца…
А Божо, умник и половина, си мислел за Маринчо и получил прозрение: „Шушу – мига, шушумига! Каква невероятна дума ни е дал Господ, за да отсеем лисичката от гроздето – разказвал после той за оревоара на шведската булка. – Веднъж припознае ли те, остава ти за цял живот – като китайска татуировка!”, обобщил Божо маргината библейска история. А слушателите му – шофьори, дето знаят две и двеста, клатили глави и един цитирал златните думи на златаря Гаро: „Животът наистина не е верване!”. А друг се почесал по главата и добавил: „Но има ли мисъл в неговия смисъл?”
*Автор на българския текст на песента – Матей Стоянов, любител на джаза изпратен в затвора през 1952 г. (оригиналът е на Andrew Sisters)