…
Самотата – така осезаема.
По големия булевард –
светлините неонови.
Вървим
една срещу друга –
крехки вселени.
Погледът ѝ –
потъмнял от тъга, походката ѝ –
натежала от безсилие.
Ако можех
да я назова по име,
да я прегърна, да я заговоря…
Дали
щях да я утеша?
Ако можех да я утеша
и да тръгна, да продължа
през живота със нея,
да й бъда сестра…
Вървим
една срещу друга –
крехки вселени.
Самотата – така осезаема.
Милка Стоянова, „Крайбрежна поема”, 2017