Аз – геранът, в който се погледна
окото ти, небесното, тъй огнено светило…
Сред гърлото тясно на кладенчовата ми бездна,
за да се отрази, се беше пак зад облака труден присвило,
че ми напомни за моряшкото примижване,
когато хоризонтите с далекогледа стар обхожда…
Открива светове и риби, звезди и мидени черупки внизани
по такелажите на всичките и земни, и небесни бързи платноходи .
Отвътре солените капки все по-надолу ме дълбаят.
И зидат глъбините ми лиманите, от бреговете наши слети…
Целуват се, лилави, тишините ни, пред портите преплетени на рая.
От корабните ти въжета и от синджира за ведрото ми. Аз – геранът. И ти – небето.
Автор: Калина Вергиева