проф. д.ф.н. Калина Лукова
Многоликата символика на водата
и сакралната природа на поезията
(за „Писано върху вода“, нови стихове на Роза Боянова, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2023, редактор Иван Брегов, художник Вили Колева)
Поетичният сборник „Писано върху вода“ на Роза Боянова, по проект на НФ „Култура“ се доказва като значимо творческо постижение чрез индивидуалните особености на модерното женско писане в началото на 21 век.
Заглавието на стихосбирката и паратекстът „Всичко изречено е казано на вятъра, всичко написано е букви върху вода…“ са екзистенциално-философски и метафоричен ключ за многопластово тълкуване в търсене на смисъл/смисли. Образите и думите върху водата са нетрайни, но те се разплискват и умножават в причудливи семантични отражения. Пътуването в текста е плъзгане по водната повърхност, но и измамно потъване в метафориката на мъдростта, отвъд видимостта на думите.
Изкушаващо е четенето гмуркане в тъмните дълбини на текста, в семантичната и семиотична игра на писаното и ненаписаното, защото „смисълът се движи по-бавно от думите“ – между хоризонталната парадигма, разчитаща екзистенциалните теми за любовта, смъртта, творчеството и твореца, суетата и др., положени в перспективата на времето и вертикално-дълбинната парадигма на пророческите значения на поезията.
В стихосбирката на Роза Боянова библейската, многолика символика на водата се успоредява със сакралната, енигматична природа на поезията. Философско-метафоричните фрагменти, най-често поетически миниатюри, търсят тайните на водата в множество нейни форми: дъжд, река, море, езеро, кладенец и др., които подтекстово са образи на паметта на поезията, на нейните мъдри послания.
В абсолютен синхрон образите на водата съответстват на множеството названия на поезията (името/имената на поезията, както би казал Умберто Еко): “пяната на думите“, „сълза, преди да се отрони“, „ридание – като река протяжно“, агрегатното състояние на тъгата. Така се създава специфичният за стихосбирката ритъм на съответствията и на контрастите.
Ще акцентирам върху магичния ефект на бялата стилистика на творбата, проектираща бялата божествена сила на поезията, нейната утаена мъдрост, в така наречените „бели метафори“: „Дърво с бяла сянка – слана, невидяна от слънцето“; „странният бял непознат“; „Обеща ми бяло“; „белите пясъци на остров Мавриций“.
Лъчезарният метафоричен конструкт озарява профетичната представа за поезията, като „божествен път“, „спасение“, „непоносима красота“ – водата, по която крачи Бог и Поетът. Белият стилистичен код надмогва черния в конструкцията на стихосбирката, ознаковяващ творческите сплинове, „страховете като бури“ , „паролата на отчаянието“, словесната пепел, но и това асоциира нетрайната, променяща се водна повърхност.
Събирането на двете стилистични системи в контрастното двустишие въпрос „Дали ще бъде страницата бяла, а моливът черен?“ пренасят същото послание върху творческото поле: съмненията в същността на поетическите образи, в трайността на постигнатия смисъл; свръхсетивното желание „да позная неизпитаното, да оглася неназовимото“.
Концептуалното, тематично и стилистично движение в текста е от плиткото към дълбокото („дълбоко под случващото се“), от видимото към скритото, от писаното към неписаното: „значенията са полюсни“. В тази семантична игра участват магичните герои на стихосбирката, които въплътяват собствената си същност в обобщения образ на поета – избраник: „островитянинът носи своя остров навсякъде“, „човекът амфибия“, „убиецът на време“, „птицата Додо“.
Единственият прозаичен фрагмент в творбата е коментар на този образ: „…каквото изричаш или премълчаваш, се прилепва към лицето ти и се превръща в щрих от твоя портрет, определя цвета на очите ти, променя тежестта на написаното, изправя или привежда гръбнака ти…“
Оригиналното художествено въображение, многопластовият език, сътворените поетически светове отвъд канона, визионерството превръщат стихосбирката „Писановърху вода“ на Роза Боянова в забележително постижение на съвременната българска поезия.