Мадлен Свиленова Аспарухова

И добрите умират

Богомил Петров Любенов цял живот щеше да е благодарен на баща си, че избра да умре точно седмица преди сватбата му. Докато стоеше над гроба и докато в него се бореха всички обичайни емоции, той не можеше да не различи ясно едно друго чувство – чувството за благодарност. Действително, Петър Любенов бе добър човек и бе направил достатъчно, та неговият единствен син да има за какво да му благодари, но като че ли точно в този момент жестът на неговата смърт надминаваше всички останали постижения като баща.

– Същия си като него! – леля Миротка стисва ръката му и продължава напред.

Тя, разбира се, казва това с цялата обич, която таи към големия мъж, който отрасна на нейната улица във времена, в които всички бяха едно голямо семейство. Защото, когато казваме, че Петър Любенов бе добър човек, изобщо не преувеличаваме. Напротив, много е възможно както ние, така и неговите съграждани да сме забравили или дори да не знаем за голяма част от добрините, които той бе направил – беше дарил играчките и умалелите дрехи на Богомил в местното сиропиталище, беше прекарал безплатно повече от половината покъщнина на едни съселяни – младо семейство, които се местеха да живеят в града, беше дал половината си реколта от жито на своя комшийка, чиято нива бе опустошена и още много други неща. Колкото и да остаряваше, той си оставаше „момчето на всички“, още повече след като жена му го напусна и го остави с малко дете.

Всички обичаха Петър и се гордееха с него и сина, който е отгледал. Богомил бързо се отказа от наивната идея за журналистика, завърши инженерна специалност, започна работа още докато следваше, раздели се с Мая – ученическата си любов, защото тя мечтаеше за бъдеще в столицата, а той не можеше и да си помисли да изостави баща си. Намери си добро момиче, което готвеше добре, целуваше се добре, искаше добро семейство и като цяло беше доволна на това животът ѝ да бъде определен с едно кратко и просто „добре“. След дипломирането си, Богомил започна работа в местната община и това бе още един повод за семеен празник.

Стрелките на часовника се завъртяха – през деня работеше, вечер се прибираше при Анита и баща си, вечеряха и гледаха телевизия, а на следващия ден – отново. Така еднакво се заредиха дните, че той вече не можеше да ги различи един от друг. А после реши, че е време отново да даде повод за радост на всички от селото и предложи брак на Анита. Той знаеше, че така трябва да направи, че това се случва в живота след стабилната работа и сериозната връзка с добро момиче, затова една вечер скри пръстена в кората с яйца и помоли Анита да му направи омлет. Дори смъртта на баща си той посрещна достойно и според очакванията на другите – не хленчеше, не правеше сцени, слушаше всички неща, които старите баби му казваха и се стараеше да изпълнява точно указанията им, за да може духът на баща му да намери покой.

Всичко беше наред. Досега. До този момент, в който Богомил стоеше на гробището и осъзна две неща – добрите хора също умират и да, той наистина приличаше на баща си. И това го притесни страшно много, защото той знаеше нещо, което неговите съграждани не знаеха – баща му наистина беше добър човек, но не беше щастлив човек. А това, Богомил трябваше да признае, беше още нещо, по което двамата си приличаха.

Тук, обграден от всички хора, които бяха дошли да отдадат почит на баща му, той за пръв път си зададе въпроса: „Какво наистина искам?“. Представи си как още същия ден щеше да говори с Анита и да обясни, че няма как да са щастливи заедно. Два дни по-късно щеше да си подаде едномесечното предизвестие за напускане на работа. Един месец и два дни след погребението на баща си щеше да си стегне багажа и да замине за София, където го чакаше неудобният диван на братовчед му и дребна позиция в малък вестник. Почти два месеца след погребението, той щеше да се изнесе в малка квартира в близост до редакцията. Пет месеца и няколко дни след това най-сетне щеше да се осмели да напише съобщение на Мая, в което ѝ съобщаваше, че е в града и могат да се видят, ако не го е забравила. Тя нямаше да го е забравила. Две години и девет дни след смъртта на баща му той щеше да е повишен до „младши редактор“, да живее заедно със своята голяма любов и да очакват първото си дете. По това време в родното му градче хората щяха да говорят за него, че е откачил, че са го „хванали бръмбарите“ и вече не бил същия. Щяха да цъкат с език и да се тюхкат за доброто момче, което е провалило живота си, а Богомил и Мая щяха да ги имитират през смях с преправени гласове, докато вдигат масата след вечеря.

Всички тези въображаеми бъдещи спомени минаха пред очите на Богомил, докато хората напускаха гробището. Той седна на земята до гроба на баща си и зарови пръсти в почвата. Беше валяло.

 

ПРЕЗ ПЕТЪК, ЗАД ЛИПАТА

Песента е към края си, когато Камен леко стисва ръката ми и пита дали съм мислила върху предложението му. Поклащам глава. През последните три минути съм се борила с желанието да се отпусна на гърдите му и страха, че всички в залата могат да прочетат мислите ми. Все още не мога да повярвам, че ме покани да танцуваме на проклетия фирмен банкет – пред колегите ми, пред годеника ми, пред колегите му, пред жена му, пред двайсетина учителки, които празнуваха в другата част на ресторанта. За щастие, песента свършва и аз почти побягвам към масата. През останалата част от вечерта смътно осъзнавам, че покрай мен хората разговарят, смеят се и вдигат наздравици. Старая се да се усмихвам и да вдигам чашата си на правилните места.

С Камен се засичаме отново при гардеробната, докато се приготвяме за тръгваме. Той си проправя път сред множеството, спира до мен, разменя няколко шеговити реплики с шефа и небрежно ми помага да си облека палтото. Замръзвам, когато усещам лека тежест в джоба си и знам точно какво е това – малко, сребристо ключе от едноетажна къща накрая на града, в чийто двор расте липа. Вдигам поглед към него, но също толкова бързо, колкото пуска ключа в палтото ми, той ни подминава и изчезва в тъмносинята вечер, оставяйки ме с една дилема и един ключ по-тежка.

Запознах се с Камен преди половин година. В един вторник, началото на юни, шефът ни събра, за да ни съобщи, че предстои да работим с важен клиент, който е закупил малка софтуерна компания и иска цялостна нова визия – ново лого, табели за залите, банери и прочие чак до рекламните химикалки. Като един от графичните дизайнери, на мен се падаше да изработя визуализациите на част от тях и знаех, че ме очакват няколко тежки месеца. Това беше голяма поръчка, от която щяхме да изкараме сериозни пари и всички в офиса бяхме на тръни.

Няколко часа по-късно за пръв път стиснах ръката на Камен и за пръв път почувствах онова топло усещане, толкова уютно и успокояващо, че ако продължеше малко по-дълго, можех да заспя. Примигнах насреща му, поех си дъх и се постарах да звуча възможно най-професионално: „Нека Ви покажа няколко проекта от портфолиото ни. Искате нещо по-изчистено, доколкото разбрах?“. Камен кимва. Аз се усмихвам и оправдавам треперенето на ръцете си с твърде много кафе. Той не се усмихва. Малко след срещата шефът ми съобщава, че аз ще движа всичко по тази поръчка, тъй като Камен П. предпочитал да работи с един човек – по-лесно му било. Осъзнавам, че това е голяма отговорност и някак успявам да измънкам едно „Благодаря!“.

В следващите месеци с Камен се чуваме по телефона, пишем си или се виждаме почти всеки ден. Предлагам му различни оферти, уточняваме всички видове рекламни материали, бройките им и чак след това започвам да му показвам десетките дизайни на всеки един от тях. Той се държи мило и професионално и също толкова мило и професионално отхвърля всички предложения за визиите, което неминуемо удължава работата ни и прави моите визити до агенцията му все по-чести.

Постепенно ръкостискането се превърна в целуване на ръка, работните обеди – в приятелски срещи, изпращането – в момента, в който задържаше ръцете си малко по-дълго върху мен, докато ми помага да си облека якето. Беше едно от онези внезапни разбирателства, така естествени и леки като дишането. И така ужасяващо грешни, ако си позволим да стъпим накриво. Бяхме начертали една невидима граница през нашите отношения –  въображаемо въже, разделящо това, което искаме от това, което е правилно. Превърнахме се в опитни въжеиграчи, които премисляха всяка своя дума и всяка стъпка, за да могат да се насладят на тези взаимоотношения, без де факто да правят нещо лошо. И за един кратък период от време, наистина успяхме.

Неусетно листата на дървета пожълтяха и в офиса ни пристигнаха последните брандирани тефтери за тях, което означаваше само едно – вече сме на финала на нашите служебни взаимоотношения. Шефът ми хвърли едни фактури на бюрото и каза, че Камен настоял аз да ги занеса в офиса му още този следобед. Осъзнавах, че това ще е някакъв вид сбогуване, затова реших да се разходя до там – ходенето винаги ме е успокоявало. Дадох си сметка, че мога да изредя по една причина да не бъдем заедно за всяка крачка, която правя – разликата в годините, неговата съпруга, моят Драго, дъщеря му, хората ще кажат, че съм кариеристка, която се продава, а за него – че е женкар, който лекува кризата на средната възраст с евтина забежка, вероятно ще загубя работата си, а той – клиентите, които бе довел бащата на жена му… Рискувахме всичко за нещо, което можеше да ни мине след два-три месеца. Два-три месеца срещу остатъка от живота ни? Не съм счетоводител, но сметките не ми излизаха.

Когато пристигнах, той вече ме очакваше и по нищо не личеше, че днешната ни среща е нещо повече от която и да е друга служебна среща. Усмихва се, поздравява ме, оставя документите и ми предлага кафе. Известно време говорим за съвместната работа, отново балансирайки върху онова познато въже. След минута мълчание, в която и двамата сме съсредоточени в чашите си, той също толкова овладяно и спокойно започва да говори за евентуална афера помежду ни. Казва, че отначало се страхувал, но след това си дал сметка, че това между нас е много рядко и ще е грях, ако не му позволим да се случи. Разказва за негов приятел художник, който имал ателие в къща накрая на града и му дал ключ. През петък пътувал до столицата и малката къща можела да бъде на наше разположение, стига да се съглася. Аз съм толкова сащисана, че не успявам да кажа нищо, докато той ми обяснява как да стигна до къщата и че ще я позная по липата в двора. А след това ме целува и ми подава малък сребрист ключ – ключ, който може да промени живота ми.

Бягам – това е моят нескопосан опит да постъпя правилно, ако вече не е твърде късно. Искам всичко да бъде както преди. Искам и Камен. Не помня кой беше казал, че да искаш две противоположни неща е един от признаците на лудост. Който и да е, вярвам му. Прекъсвам всякакъв контакт. Не отговарям на няколкото опита да се чуем. Той ми липсва и едновременно ме е яд, че реши да изгори проклетото въже, по което така хубаво вървяхме. Затова решавам да го отбягвам. И успявам. До тази вечер. До проклетия коледен банкет, на който шефът реши да покани и някои от най-големите ни клиенти. До поканата за танц и до проклетия ключ, който не можех да спра да гледам няколко часа по-късно.

  • Какво е това?

Не съм забелязала кога Драго е влязъл в спалнята.

-Нали си спомняш Марта?

-От издателството?

-Същата. Нали замина за Испания? – изчаквам го да кимне, преди да продължа – Даде ми ключ да наглеждам апартамента ѝ от време на време – да поливам цветята, да проветрявам, такива неща…

– Тя не замина ли преди месец?

– Знам! Изскочило ми е от главата с всички глупости в работата напоследък. Утре е петък, нали? – той отново кимва, докато разкопчава ризата си, а аз стисвам ключа в ръката си. – Още утре ще ида да видя какво е положението.

Казвам се Мадлен Свиленова Аспарухова. Родена съм на 24.04.1993 г. в гр. София. Отраснах в гр. Видин, където завърших СОУ „Св. св. Кирил и Методий” с профил „Изобразително изкуство“. През ученическите си години помагах в съставянето на училищния вестник „6-тото” и бях част от литературен клуб „Иван Деспотов“.

През 2016 г. завърших висше образование в СУ „Св. Климент Охридски”, гр. София (Факултет по журналистика и масова комуникация) със специалност „Връзки с обществеността”. А преди година и половина се изпълни и друга моя мечта – започнах работа като „Експерт, връзки с обществеността” в Регионалната библиотека във Видин.

През годините имам публикации в различни печатни издания – „Видин“, „Видински мост“, „Конкурент“, „Жар“, „Уикенд“, „Хай клуб“, „Литературен вестник”.

Награди от литературни конкурси: първо място от Национален конкурс за есе на младежка тема, 2019 г. /Община Варна/; второ място от Национален литературен конкурс „Пурпурно перо“, 2019 г. в категория „Кратък разказ“; трето място в раздел „Проза” от Национален литературен конкурс „Станка Пенчева“, 2020 г.; награда-поощрение за разказ от конкурса „Чудото любов”; мое стихотворение е публикувано в алманаха на конкурса „В полите на Витоша”; поощрителна награда от поетичен конкурс „Искри над Бяла”; награда „Добро авторско постижение” от конкурс за авторска приказка и публикуване на приказката в сборник.