РАЗКАЗ
Предстои да се разкаже
как се търси бряг, дом, близък:
прекосяваш мрачината
с проблясъци от стари кремъци.
И следва да се напише
за лъжите на моретата,
не за нас, не за гмурците:
как опитомяваме безводието
като зверове на сушата.
Вече е било и пак ще бъде,
местата само са различни;
часът е: пристигаме навреме,
ние, есенната нощ през лятото,
с предусещане, че долавяме
толкова, колкото
античните скитници,
разчели сенките на пламъка,
колкото
забравените корабостроители,
пожелали да повторят ехото
на вятърните истини
за водата и за огъня:
ще отмерят, ще ни подредят
по истории, по векове –
като камъни
по дъното.
СЛЕДА
Преживяваш всичко
като всичко –
до пепел.
И после разбираш:
няма вход, няма изход,
само лодка
в пламъци насред реката.
Постепенно приемаш:
и да не промениш посоката,
брегът е близо. Няма страшно –
нищо не приключва
без следа. Краят е смяна.
И друг е кормчия.
Няма отговор, няма бягство –
само огън отвътре.
Следва да пламне,
да те живее,
защото нищо не застива,
a светът като дата
остава
завинаги на календара.
ВЕЧЕ
И вече сме пораснали,
но в белези
все още търсим огъня
зад пушека,
за да се завърнем
при слънцето
като капки – при облака.
И вече ни прилича
да сме същите –
като деца да гоним,
да събираме дъжда –
за да бъде ясно
небето
за другите.
И вече знаем
как да отговаряме
пред пламъка на деня;
разбираме
кои трябва да бъдем
след пепелта.
СЛЕД КРАЯ
Ако в три след полунощ
езикът е град,
непогребан от сънища
и утрешни митове,
ако бързаме по улици
от изрази,
остарели от бавно повтаряне,
дотежали, пренесени
от атласите на паметта,
ако нищо не е твое или мое,
само временно населено
от изречени намерения,
от антични по същност желания:
тогава се владеем,
колкото се владее камък,
лъжа, смърт,
толкова,
точно толкова, колкото
може да се понесе,
да се премълчи.
ПОНЯКОГА
Вдигат от сън цялата къща.
Оставят празни чаши
във всяка стая. Понякога разказват
истории, от които отсъстват. Понякога
убиват гласа ми. Понякога
не забелязвам, че са пристигнали
с кораби, куфари, ковчези.
Спомените. Приличат
на изоставен лунапарк, на кестени,
които хвърляш, а после отново
откриваш в шепите си.
Не разбираш защо
детето бяга след влака,
щом те са на гарата. На всеки перон.
Във всеки град.
Те го изпращат. Те го посрещат.
И накрая – като по филмите – стават приятели.
И кой знае, може би е прекрасно,
ако е истина. И може би са бели коне
от черна въртележка.
Стрелбище под наем. Увеселителен вагон
за тъгата. Къща насън. История, в която
свикваш, както винаги, да е есен,
свикваш да виждаш следите
въпреки унеса, въпреки
виенското колело, което
те преобръща – от тъмно до тъмно:
свикваш да свикваш,
пък понякога,
понякога даже живееш.
ЕДИНСТВЕНАТА СТАЯ
Да бъда
трева, която предпочита
да бъде окосена,
звезда, която може
да не бъде открита –
да се разпадне
на хиляди, хиляди искри,
докато угасва, да гори,
докато изчезва –
по-бързо от пеперуда в пламъка,
от пяна
при прилив, при отлив –
да я съберат – капка по капка;
да питат
кога ме няма, кога се прибирам
у дома – в пастта, под вълните;
там, с пепелта,
да очакваме изненадата
на бурята,
капитанското посещение
на ужаса;
щом се свиква и с умирането,
и с оживяването, и с постоянния ремонт
на единствената стая,
щом каквито и истории да си разказваш,
винаги си вътре,
винаги ти, винаги и обител, и време,
щом мигът е място, което
всичко побира
и след себе си всичко оставя.
МИГ
Нищо повече
няма за разказване,
нищо повече –
освен че времето подранява,
а вятърът пак
и пак затваря
всички прозорци, всички врати,
нали закъснява –
бърза, вечно бърза,
сякаш забравя,
че няма закъснели, няма
подранили, всички,
всички сме навреме,
всичко е тук, сега е тук,
сега е
вечно всичко,
а после – на друго място –
вече е друго
вечно време.
Александър Христов завършва „Българска филология“, „Литература и култура“ (магистратура) и „Българска литература след Освобождението“ (докторантура) във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. В момента е асистент при катедра „Българска литература“ към същия университет. Автор е на три поетически книги: „Крайпътна обител“ (2017), „До първата сянка“ (2021) и „Ако мястото е време“ (2022). За дебютната („Крайпътна обител“) е удостоен със съпътстваща награда от Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ (2018). Връчвани са му и други отличия от национални конкурси, както за поезия (първи награди от „От заник слънце озарени…“ (2020), „Добромир Тонев“ (2019), „Пурпурно перо“ (2019), „Боян Пенев“ (2018) и др.), така и за белетристика и критика. Негови стихотворения са поместени в антологии и сборници; превеждани са на английски, испански и немски език.