*
чудовищата от детството ми умряха –
баща ми с пожеланията да не се бях раждала
майка ми с чашата прерязваща
тънката плът на ръката
докато не изсветля
като на призрак сърцето ми
и онзи непознат чичо който
сграбчи тогавашното ми тяло
толкова нежно че още бъркам
любовта с изнасилването –
те всички умряха тичах
от едно погребение към следващото
и страдах
аз наистина страдах
макар десет години
да не бях споменавала имената им
тогава разбрах:
нямам кого другиго да обичам
*
все по-често сънувам че ме търсиш
наяве се боя да си представя
какво ще стане ако всъщност ме намериш
ти когото помня сред отъпканата трева
тялото ти се снижава изглеждаш по-равен
никога преди не бях те виждала такъв
като че ти е трудно да се сбогуваш
и се сражаваш с раздялата
тогава не знаех че само това ще запомня
че всички други твои образи ще ме напуснат
затова не се затичах към теб
не побързах
оставих те да довършиш битката
да подредиш думите
да ги чуеш изречени
и в единствения път когато
наистина имахме какво да си кажем
аз се стреснах и обърнах посоката
скрих се
но какво ли толкова си ми направил тате
и защо ме е изплашило ужасно
*
да разбираш омразата като път към нещо по-свято
отколкото всъщност е всичко
какво може да бъде по-голямо
от чувството на смирение
след като си приел нещата
не такива каквито си си представял
и не такива каквито са били наистина
а просто нещата от които зависим
както когато ми се струва
че ме изнасилваш отново
дъждът тропа по прозореца и аз те виждам там
забърсваш пот с опакото на дланта си
но кое ме прави по-наранена
от ябълковия цвят в саксия на масата
който знае че мястото му не е тук
но усеща малкото вода изтекла от почвата му
и се надява да оживее
*
онова спокойствие след смъртта на баща ми
макар той да седи съвсем жив насред стаята
това е лична смърт; никой не я разпознава
само аз – седя пред него
мога да видя как посинява кожата
подува се
а той дори не подозира
стиска гърлото на шишето
сякаш го задушава
защо тате все някого убиваме?
баща ми мълчи
баща ми когото съм погребвала хиляди пъти
но след всяка негова смърт
аз съм тази
която не диша
Камелия Панайотова е родена през 1999г. в Провадия. Учи Английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Работи в сферата на информационните технологии. Пише поезия и проза; превежда и рисува.
Награждавана е в различни литературни конкурси. Нейни творби са публикувани в редица списания, вестници и онлайн медии.
“Човекът, който си тръгва” е дебютната ѝ книга, номинирана за годишната награда за концептуален дебют на Академия Liber.