ЖАДНО ПИЕХ
Два месеца вече летиш
към галактика неназована…
Два месеца – стих подир стих –
аз танцувам по памет нирвана…
И предчувствах. И знаех. И знам,
че жадно пиех от най-светлото аязмо
на щастието с вкус на морска сол. А там,
където си, е слънчево… И по бургаски влажно..
РАНИТЕ НА ВЕТРОВЕТЕ
До морска сол гласът ти ме съблече
в онази ранна февруарска вечер.
И устните ти изгоряха от солено…
А песента ти… в пясък до колене…
затъваше… излизаше от ямите
по дъното изровени… Ти раните
на ветровете все превързваше
с ръце, изранени до залези кървави.
С коси, побелели от сол и разпятия,
ти беше бащата на острия вятър.
И с точност до минута – пет години…
от първия ни допир до последния ти дъх изминаха.
ПРОСТИ МИ…
Прости ми, моля те, солта във самотата ти сгъстена,
когато в тихото на болката си търсил мен и
онези които си мислел: най-близки са…
А ние всички ти подхвърлихме огризките
на мързел, страхове, надежди празни, егоизъм, безразличие…
Днес цялото море е тъмен бронз, а залезът – лилаво-вишнев…
И дълго… много дълго ще опитвам сред облачни цветя…
на себе си предчувствията заглушени… някак… да простя…
НАЙ-СИНЯТА ТЪГА
Най-дълбоката тъга – най-синята…
когато водата на човек любим отмине
завинаги в реката бърза на живота…
и залезът вибрира в най-глухата си нота….
А всеки изгрев е извезан с най-прозрачните
мъниста, сбирани в очите ми от прах и
солени глътки въздух в пристанищните докове…
Най-синята тъга в нощта. И най-дълбоката.
ГЛАДНИЯТ МРАК
Когато ти идва не просто сълзи да изплачеш,
когато си бясна вълна, разбиваща с пяна главата
на камъка – черен от време, от студ, от безстрастие…
Тогава от ярост е глух гласът побелял… и… е страшен…
И се връща навътре дълбоко, тъй дълбоко, до дъното,
където е гладният мрак, поглъщащ душата… разсънена
от полудели морски таралежи… Иглите им болка дълбаят
по кожата на пръстите ни влюбени. От гняв черно-бял става
раят.
ЗА ТЕБ
Цветя за теб – риданията на солта и вятъра…
Кафе за теб – със захар… три лъжички..
Вода за теб – студена, от извор див налята…
Цигарата… изгаряща пътища… Уж – всичките…
Вълна за теб – море да гребне гумената лодка…
Светлик за теб – да се събуди верният ти Кодак.
Смехът за теб – китка перест зелен бриопсис…
Аз… помнеща, дрезгаво пееща бургаските твои подводия.
СТРЪК ОТ КОСИТЕ МИ
…И всеки път напролет, когато календарът
поредната година щура или тъжна скъса
от живота ми – наниз старинни пендари,
в косите ми, със сребърния дъжд поръсени,
ще никне стръкът бяла срамежлива хризантема
посадена сред звънкия ми смях с ръката ти…
… И пръстите ти, грапави от щастие ще вземат
по шепа цветен прах от спомените… страстните….
МАНДОЛИНА В РЪЦЕТЕ ТИ
Намаляващ, полупълен и скрит, дискът лунен
в ръцете ти средзвездните старинна мандолина е…
А грифът й – през острова, през залива, по Моста
безкрая свири с твоя бряг. Извива водна струна Моцарт
в серенадата край пясъчните ни палати
зазвучава и нежно, и дълбоко… И крилати
синьо-лилави облаци все щастие оперно сеят
и тъмна песъчинка е тъгата в окото на морската фея..
* * *
И миговете красота осиротяват,
когато в нечии ръце светкавици
от фотоапаратите са спрели внезапно
да прорязват деня и нощта… Гнездата
на светлосенките остават празни…
щом лунен или слънчев лъч ги хване
и по пътя им звезден без нас ги изпрати…
Остават миговете чудеса. След фотографите.
КУКЛИТЕ ПРИТИХВАТ
Зад паравана куклите притихват. Поемат дъх.
Завесата потръпваща в очакване да заговорят тайните,
които все сме губили по пътя от детството… на всеки кръстопът
Усмивките ни… още срамежливи… сред възторга кипящи фонтани
в очите на родените от нас. После… вече се смеем до сълзи
и ни поглъща приказният, цветен, слънчев, пеещ и рисуващ прах….
Разсипваме, събираме по кръстопътя тайните…Когато сме най-тъжни1
те – куклите, поемат дъх… подават ни ръце… Най-стръмното изкачваме със тях.
ГЪЛЪБИ ОТ ФЕЙСБУК
И милиони бели гълъби от Фейсбук
дали ще засипят с клончета пожара,
ако навсякъде в света монетен звук
до трилионни сметки го разгаря?
Червени, сини, жълти олигарси
с модерните си лъкове дорде се наиграят
от Ню Йорк, Брюксел и Москва… до Харков…
Боже, помилуй! И остави ни на Земята, едничката, рая!
КОСИТЕ МИ ВСЕЛЕНСКИТЕ
Китка тъмнолилави зюмбюли
норд-вестът днес камбанка по камбанка
от ръката ми потръпваща обрули…
И в залива – на вечността миманса,
звънът им, с най- цветната болка на звезден капчук,
по сънищата ми от тишина разкъсваща потече.
И падат още по косите ми, вселенските, със шепот глух
снежинки, горчиви от сол, засипали пътя ти Млечен..
ЕМБОЛИЯТА В ДУШИТЕ НИ
Любовничествата, които ни избират…
Сърцата ни, на изтънели сини и лилави нишки,
които преплитат лъчите прохладни, пречупени в ефира
на златни залези… Вълните болка… Ръцете наши още стискат
изсъхнали отдавна хризантеми… бели…
А с емболията в душите ни бездънни вирове
ридания сухи дълбаят… Любовничествата ни полудели,
що нас, все нас, пак нас избират. А ние ги хербаризираме.
ГЕРАНИТЕ НА МРАКА
Ех, ангелът се върна и крилата си
под твоите, прибраните, разпери…
И все така е вледенена планината…
И в моите очи е днес по-черно
от дъното в гераните на мрака…
И по капка от тях ще събирам
до своя виолетов полет… Проплака
над мен стар гларус… и изсребри ефира…
СЯНКАТА ТИ СРЕБЪРНА
Цяла вечност пред мен, капитане…
И дронът, и любимата ти лодка…
Останаха… мечти по завещание,
заверено и подпечатано само от Господ…
Цяла вечност във мен, капитане,
ще пулсират вълните… Прибоят
все сянката ти сребърна да хване
ще се опитва. И звънът му в скалите все твой е…
Автор: Калина Вергиева