ОБРАТНО БРОЕНЕ
Стените – цъфнали жълти лалета,
все едно някой е решил да скрие болката
зад този ярък цвят.
Подът – безмилостна симетрия на Ешер,
в която всяка стъпка е избор,
а всяка линия – граница,
която детето в мен още отказва да прекрачи.
Коридорът – сто и единайсет крачки.
Броя ги, както обречените броят
секундите на цъкащата бомба.
В двата края светят прозорци.
Портали.
Не знам дали са към живота,
или към друго място, където
вече не съществуват болнични миризми,
санитарки и завистливи погледи.
Вратите са номерирани –
математика на страданието.
Някои плътно затворени, други отворени.
А вътре – очи,
които пронизват като куршуми.
Погледи, жадни за движение,
за стъпка, за коридор, за излизане.
Глави, изваяни като тежки бюстове от мрамор,
обречени на неподвижност.
Сякаш стените имат памет за
всички, които не са преминали прага.
Аз вървя. Бавно, несигурно,
но вървя. Уча се да бъда отново ходещ.
Да вярвам, че всяка стъпка,
макар и колеблива, е обратно броене
не към края, а към началото.
Че скоро ще ме изпишат.
И въпреки че подът ще остане зад мен,
с чертите на квадратите,
които не бива да настъпвам,
ще нося този коридор със себе си –като тайна геометрия на оцеляването.