4
(бегла форма)
Смъртта е вече с вързани очи и златната жена,
която слезе от гондолата на месеца,
която тръгна към брега по гребените на вълните,
няма да потъне днес сред пяната в прибоя;
понякога улавям беглата й форма, друг път се разлита между
пръстите ми като ленти от красив прашец, поляга
в миналото време на една и съща най-обикновена мисъл,
за лятото например или за тихите очи на пясъчните лилии
и когато съм се будил някъде на друго място,
тревата е пристъпвала във запустялата ми къща,
откъдето е започнало морето,
дори едно омайниче се люшка на перваза като на пъпна връв
и плаче, защото сутрин росата е сълза на въздуха,
разпиляна по земята, но това е друго нещо,
нека в днес така да си остане.
Снощи сигурно е влизала във стаята ми, може вчера,
може в някой неотминал още ден, очите й са плували
по лавицата с книги, по изписаните листи
в чекмеджето, разхвърляни сега по пода, оставила ми знак
и си е отишла:
това разкошно цвете, черна орхидея
в чашата с утайка от малиновото вино върху масата;
скръбта навярно е оправяла косите си със твоите ръце,
Мария, докосвала е в тъмното лицето ти,
Магдалина е надничала зад ръба на тишината –
едно опиващо движение, едно мигване само
и кратък гърч на светлина върху прозореца,
опрян в стената на оттатъшното време
и ветровете там, които удрят в непрекъснат ритъм
кухините на крайбрежните скали –
далечна меса, хор от мътни гласове –
за да нахлуят през пролуките в прозореца
на това място, на този бряг,
откъдето времето ни тръгва да пътува.
5
Това не е ли смайващата метафизика на елементите,
красивото ни съществуване в предверието на морето,
с всичките му бисери и бягащите хоризонти, през които се изливат
горчивите води от плоската повърхност на земята;
какво е да обикнеш чувството с осанката на лято,
очите ти са изумрудени, но защо отново аз, защо е този плач
в сърцето ми, когато сваляш златната си маска и ми я подаваш –
„О, лицето ти!”, бистра синева като водите на лагуна, стихнала
в следобеда и златните пътеки сред тревите, един жест само,
едно огъване на въздуха в прозорчето на калейдоскопа;
уханните смокини по брега и редовете сладка царевица,
есен е, мириса на пушек от казаните и запалени
листа в дворовете, аз съм сам, привидно тъжен, привидно
сведен над беглата ти форма, очите ти са изумрудени и нямам
повече какво кажа, не съм заспивал, не съм се будил и точно днес
никой няма да умира от носталгия, защото вчера –
очите й са вързани.
М.М.