Янчо Чолаков
ТОЧКА НА РАЗСЪМВАНЕ
(откъс от повестта)
Ковид-19 засегна пряко милиони, а косвено милиарди хора по света. Изминаха няколко години и ми бе чудно, че не виждам художествени текстове по темата. Мои познати ме подтикваха да разкажа за епидемията от първа ръка, като човек, който е бил „на кислород”. В крайна сметка реших да го направя, в памет на онези приятели и близки, които загубих по време на кризата, и чието отсъствие усещам все така болезнено...
Всичко започна със сатурацията. Макар че можеше с нея и да свърши.
Погледнах отново показанията на малката джаджа, китайско производство. Твърди се, че когато им падне батерията или им остарее пластмасата, дават неверни показания. Така че се обадих посред нощ на д-р Дилов. На онзи Дилов. От резервния си телефон, на който Кабата цял следобед ми беше пращал антиваксърски смешки.
Стараех се майка да не слуша, макар да нямаше особено значение. До баща ми, дори и да не спеше, тъй или иначе нищо не стигаше, като бивш миньор от забоя той бе с петдесетпроцентова загуба на слуха, а отказваше да си носи слуховото апаратче. Беше забелязал, че шумовете ни създават често невярно усещане за спешност. А красотата на тоя живот е в неспешните неща.
Д-р Дилов е с трийсетгодишен стаж в Бърза помощ и има медал за спасени 25 000 човешки живота. Но вече е в заслужена пенсия. Нали сте чували за онзи лекар, който пристигнал пръв след престрелката в „Белите брези” или за онзи, който случайно се бил озовал покрай катастрофата на Максим Стависки? Това именно е д-р Дилов. Със сигурност няма втори като него. Но, уви, сам претърпя операция на гръбначния стълб и после, като му смениха строшения прешлен, си купи делтаплан, полетя над някакъв изоставен военен полигон и падна върху единствения камък в тревната площ, остър като кол на османски джелат.
-Сатурацията ми е ниска – осведомих го.
-Колко ниска?
Казах му.
-Обади се на Бърза помощ!
Почуках с нокът дисплея на оксиметъра. Червената линия продължаваше да трепти.
-Сигурен ли си, че няма да ми се размине? Когато им падне батерията, тия пластмасорийки давали неверни показания. Тестът ми за Ковид днес беше отрицателен. Но имам две колежки, на които е положителен…
-Обади се на Бърза помощ! Имаш ли обоняние? Вкус?
-Да.
-Не им го казвай! Ако им кажеш, изобщо няма да дойдат и ще умреш.
Тъй като не ми бе останал много въздух, успях да въздъхна само наполовина. Не знам какъв им е норматива, но ми е добре известно че при този недостиг на кадри „Бърза помощ” нямат възможност да го спазват. И че никой не е виновен за това. Дойдоха след около час.
-Имате ли обоняние? Вкус на говно в устата? – попита ме парамедикът, топчест младеж, чиято кариера очевидно се бе отпочнала с ветеринарство и малко повече свински пържоли за обяд.
-Те са ми наред – рекох. Не мога да лъжа, не съм такъв човек.
-Системата ни показва че скорошният ви тест е бил отрицателен – разпери ръце младежът. – Защо ни занимавате, по дяволите, когато сума ти народ ни чака? Вие нямате Ковид!
-Хвана ме заедно с две колежки, на които е положителен.
-Те имат ли обоняние?
-Загубиха го.
-Виждате ли? – разпери ръце медсестрата
-Пуснете ми втори тест.
-Тестовете са ни кът. Другия месец ще имаме повече.
В една сцена от френско криминале Ален Делон героически висеше от терасата, а злодеят стискаше бръснач и му обясняваше как понякога животът ни се държи на косъм. Ако не си Ален Делон и не успееш да се прехвърлиш овреме на терасата, спукана ти е работата.
-Сатурацията ми е 84 – казах с изпръхнали устни.
-Не ми ги разправяй, ако сатурацията ти е 84, трябва да си зелен като скакалец.
Сбърчих чело. Бях чел същата глупост преди дни в нета, но не очаквах да ми я сведе представител на Бърза помощ.
-Предлагам да гледаме показанието на оксиметъра, че цветът не ми се струва достатъчно обективна величина – рекох на този от „Бързата”. – Вие може да сте далтонист, а аз може да не се оцветявам добре в зелено!
Той се засмя. Бръсначът се отдръпна.
-Сестра, пусни му проба!
Тест лентата скоро показа две невъзмутими вишневи линии.
Разстоянието в раздрънканата като селска каруца линейка ми се видя колкото от Бургас до Карнобат. Най-сетне пристигнахме на местоназначението. Силуетът на поликлиниката чернееше подобно на средновековен замък. Вдигнала цялото си войнство на борба с новата чума, сивата твърдина на болничната сграда се бе разпънала над белезникавите гугли на уличните лампи. Извитата й сянка приличаше на монументален сърп, заградил окрайнината на квартала.
Гърлото ми се беше превърнало в пустинна пещера, а дробовете ми съхнеха. Ни в клин, ни в ръкав се присетих, че на тръгване бях оставил настолния си компютър включен. Вече не бе ясно дали аз ще съм този, който ще го изключи.