2:58
възможно е да се събудиш през нощта
и да откриеш, че едната ти ръка се е загубила
да се опиташ да отидеш до прозореца
но да не можеш да си спомниш как
да видиш, че луната е разляла локва мляко върху пода
и мисълта ти като попова лъжичка безпомощно се лута там
възможно е да се почувстваш толкова самотен
че да поискаш да си бебе, спящо в стара ваза
което смуче уморените цветя
в един момент ти вече нямаш правото да казваш „аз“
въпросът „кой“ е капка в неизвестно езеро
чиито концентрични кръгове съвсем естествено заглъхват
какво си ти
осакатен човешки торс, изровен от съня
на който след две хиляди години някой учен
би придал комично завишена стойност
и въпреки това отнякъде животът стърже
като разнежваща съблазън
наясно си, че твоята ръка е заживяла под леглото
че в този миг си води записки, напълно независимо от теб
и ти почти се умиляваш, като виждаш
как нейният ужасно грозен, тенекиен пръстен
(кой знае откъде го е намерила)
едва-едва проблясва в тъмнината
ШЕСТ ПОЕМИ
езикът ми търси навсякъде
полъхващите ти стръкове
докато се разхождам по улицата
пътувам с метро
или попълвам в някоя бланка
празните квадратчета на скръбта
аз всъщност те търся
под дрехите
с кожата
мисля за теб
неизразим е престижът
когато отворя врата
и насреща е твоят прозорец
случва се тайно
да близна решетка
да погаля диван
заради теб си кръстосвам краката
държа се внимателно с чая
или върша по някоя
рязка диващина
за да заситя възторга си
при вида на световната грубост
ти си чувство за сресани сиви коси
а вечер когато си легна
си блажената касапница в мен
която не стихва
свисти
разпокъсва
насича
но накрая винаги се оттегляш
със същата милост
с която листът
се приземява върху твърдта
ЕЛЕГИЯ
Има един занижен критерий
с който бавно се примиряваме
Нашите слабости все по-рядко са начало на красота
Умората ни прилича на смирение (но не е)
Нашите страхове отдавна не притежават изяществото
с което тези преди нас са издигали катедрали
въобразявали са си чудовища от числа
рисували са изцъклени вази
Ние грешим и в най-обикновените си действия
в гънките на дрехите ни няма усещане за съдбовност
Цяло чудо е, че семката от лимон
засадена почти на шега, вече пуска филиз
Какво да очакваме, скъпа моя
след като и обичта ни: неизразимата, изумителна обич
потъмнява – и е напът да ни слее с множеството?
Лежим един до друг, не се докосваме
а нашите примигвания се блъскат като птици в стая
докато не се изтощят и не притихнат
накацали върху завивката
…
сега обаче ще стана и за втори път днес
ще полея лимона
защото това стихотворение не може да завърши така
Васил Балев е автор на книгите със стихове „Злак“ (2011), „Стихотворения“ (2014) и „Тежест“ (2019). Печели наградата за поезия на Фондация „Св. Климент Охридски“, както и „Иван Николов“. Пиесата му „Свлачище“ е номинирана за „Икар“ за драматургия. Текстът е поставен в ТР „Сфумато“.
Издателство: Критика и хуманизъм