Един летен ден
Коланът оставя зяпнали следи по деколтето ми. Не сме си свикнали, а и топлината, която се втурва отведнъж и облива колата с танцуващи светлосенки, е съвсем нова. Все още леко зашеметена, но максимално концентрирана, пускам радио. Вървят новините на френски, които превеждам на детето зад мен: очаква се силен валеж от препечени рибки, тежки захарни облаци над всички кантони, липите цъфнаха едновременно с жасмина, нов рекорд по ядене на сладолед, национална забрана за родителите да забраняват.
Справяш се добре, мърка двигателят, и аз поемам хълмовете с вълнообразно движение на корема си. Не съм и мечтала, че ще стигнем толкова далеч. Термосът е пълен с нескафе, което ми се услажда повече в контраст с изрядните порцеланови контури на езерото.
Изреждам наум думи, за които нямам съответствие на български, но това са само преживявания, маловажни под танца на чайките. Откъде се взеха тези чайки всъщност и откъде този тих аромат на борова смола, разтопена от обедното слънце в горичката, която поливаме, защото, възпитавам, да се изпишкаш във воден басейн е простащина, но да вървиш всеки път повече от километър до най-близката тоалетна е ненужна буржоазия. Вече не ми се налага да обяснявам нови думи, вече делим пребиваването си в един контекст, върху една хавлия, с една кутия, пълна с краставици, салам и хляб, които ни се услаждат еднакво.
Нещо току-що се развързало, както може да се забележи по раничките ни, драскотини с тънки корички на ден-два, по сухата ми разпиляна коса, по костната структура на детето, която, напълно видима, се разтегля до бъдещето, за да срещне летяща топка. Зеленото изригва отвсякъде, влива се в забавен каданс в тъмносинята вода, над която виси сребърно небе. Не, не виси, а дърпа, дърпа погледа ми нагоре, невидимите му изпарения и няколко с нежно бели пирамиди в далечината.
Един герой от роман на Телие пише в дневника си: „Как е възможно да съм толкова далеч от вкъщи и толкова близо до себе си?“, но това близо нямаше да бъде възможно без далечното страдание, без мъртвия прилив на зимата, който отблъснах с тези ръце, които сега с лекота разделят водата. Нямаше да е възможно и без връзката на тази вода с другата вода и без категоричната свързаност на всяка точка с всяка друга точка чрез една трета, произволно избрана в небето, и тя, третата, може да бъде подвижна, както подвижни са и земните точки, без да нарушават стабилността на триъгълника, който създават. И сега избирам бледия корем на луната, едва различим на хоризонта, и избирам да вярвам и да мога повече, както избрах и в едно друго, все още детско тяло, и заради последното ще извървим повече от 1 км. На табелата пише „artisanal“, но детето нарича сладоледа „буржоазен“, и аз кимвам, да, истински разкош.