БАКЪРДЖИЕВА ПОЛЯНА
/ Разказ /
,
Най-после управителят на фирмата, в която работеше Климент Калоянов, му позволи да почива един ден. Той реши да го прекара на Славеевите възвишения и представата за очакващите го пътеки и волното чуруликане на птиците намаляваше бръчките по неговото лице. Допадаше му тази местност. Преди години всяка неделя я обикаляше. Само след половин час път с автобус се озоваваше под сенките на стогодишни ясени. После следваха букови и дъбови гори. Между дърветата през лятото беше прохладно, а през зимата по-топло, отколкото на градската улица. Кръвният му брат, който смяташе, че единственият начин да отпуснеш опънатите си нерви, е да изпиеш кана вино с приятели в някое от кварталните заведения, понякога учудено подхвърляше:
–Как не ти омръзва все по едни и същи места да се мотаеш?!
С вдъхновен глас Климент му обясняваше, че короните на дърветата са ту резедави, ту зелени, после жълти или червени, блестящи от есенната влага или покрити с бял скрежец, и тази меняща се симфония от цветове създава усещането за различност. Дамян клатеше глава в знак на несъгласие, а Климент, който твърдо бе убеден, че ден прекаран на Славеевите възвишения го изпълва с енергия за цяла седмица, не обръщаше внимание на иронията, трептяща върху лицето му и продължаваше да обикаля местността. Тя представляваше три хълма, преливащи един в друг. През билата им, като опънал се на припек смок, минаваше пътека, с изглед към морския залив и остров Павел. Преди двадесет години в неделните утрини по осемдесет, деветдесет човека се изсипваха от автобуса, но постепенно любителите на горската обител ставаха все по-малко. Когато се пенсионира и той престана да идва, защото парите едва му стигаха да си плати тока и водата, и да си купи най-евтината храна. Тъжно положение за човек, живеещ в двадесет и първи век и добре, че успя да се вреди за охранител към хотел “Централ”. Шест месеца работи без почивен ден и може би затова днес изпитваше необикновено оживление.
Утрото се случи ясно. Имаше чувство, че от юнското небе и бухналата зеленина наоколо блика радост и това го омайваше. Закрачи бодро. В началото му спореше, но колкото наближаваше върха, пътеката ставаше все по-непроходима. Избуялата трева се оплиташе в краката му, драките го бодяха, провисналите клонки и падналите дървета препречваха неговия път. Беше му така трудно, сякаш плуваше в бурен залив по време на мъртво вълнение и вместо за два – за четири часа стигна до Бакърджиевата поляна. Тя бе кръстена на Григор Бакърджиев. За разлика от другите туристи Григор винаги носеше в своята раница лозарска ножица, остър нож, мъничка брадва и непрекъснато подрязваше, почистваше. През пролетта идваше и с коса. Познаваше добре местността и я обхождаше от край до край. Навремето Климент не се бе замислял каква голяма услуга им прави. Приемаше широките пътеки като даденост. Никога не му бе благодарил, може би защото смяташе, че е занимание на човек, който няма с какво друго да запълва дните си. Не само Калоянов, но и почти всички, бродещи из Славеевите възвишения, така възприемаха неговия труд. И едва, когато Григор Бакърджиев се пресели в отвъдния свят и бурените започнаха да спират крачките им, оцениха добрината му и в знак на благодарност нарекоха поляната , на която най-често го бяха виждали да си почива, на негово име.
Климент се спря под бука, растящ по средата й, и отправи тъжен поглед напред. Цветовете на кантариона, маргаритите, царския бодил искряха във весели тонове, но мисълта колко сив е неговият живот хвърляше сянка върху доброто му настроение. Волност, непокорство имаше в избуялата трева, в устремените към синьото небе широколистни клони, докато той шест месеца работи без почивен ден, при полагащи се два по закон, и мълча. При четиридесет и една години трудов стаж му начислиха пенсия, с която е невъзможно да се живее и пак мълчеше. И преди Голямата Промяна* като служител в Горското стопанство бе мълчал, когато некадърници издигаха на високи постове, тъй като бяха гушнали червената книжка. И като ученик бе мълчал, когато на отрочетата на шефове от Окръжния и Градския комитет на управляващата партия пишеха незаслужени шестици.
Климент Калоянов бе син на съден от така наречения в Родината му Народен съд, който през миналия век изпрати на бесилото и по затворите видни университетски преподаватели, художници, артисти, единствено защото не споделяха комунистическата идея. Все още си спомняше за смразяващия страх, че няма да го приемат в Пионерската организация, в Комсомола, няма да му разрешат да кандидатства във висше учебно заведение и непрекъснато бе мълчал, мълчал, мълчал само и само да бъде в общата редица. За негова радост върху бялата му риза грейна алена коприна, “напоена с кръвта на хилядите паднали за нашата свобода”, както с тържествен глас обяви дружинната ръководителка по време на незабравимото събитие, на което им раздадоха червените връзки. После Климент влезе в комсомолската организация. Стана неин активен член. С отличен завърши Лесотехническия институт. Но когато пожела да запише аспирантура, се изправи пред неотключваща се врата.
В гимназията Калоянов се отличаваше от другите ученици с бързината, с която решаваше задачите по математика, с богатото въображение, което проявяваше в часовете по химия и физика и би се развил като успешен научен работник. Едновременно с това умееше да обединява малчуганите около своите хрумвания, да разпалва тяхното желание да не скъпят силите си. Например, когато прочете за Тимуровските команди, в които са се обединили връстниците му от Съветския Съюз*, с блеснали очи разказа на приятелчетата си за добрината на руските деца. Още на другия ден започнаха да помагат на самотните старци от квартала. В зряла възраст тези качества щяха да му помогнат да се прояви като способен ръководител , но не му позволиха да расте. Страхът да не го сполети трагичния край на хилядите съдени от Народния съд беше изсушил в душата му семената на бунтовността. Той си подви опашката и цял живот остана редови лесничей.
Климент се отпусна върху топлата земя. Извади внимателно от портмонето омачканата снимка на баща си, архитект Тома Калоянов, с която от дете не се разделяше. Загледа се в открития му поглед и дълбоко въздъхна. Вуйчо им, мъж с одухотворено лице и тъжна усмивка, по време на една първо януарска нощ, в която бяха у дома му, за да отпразнуват идването на новата година, с уважение в гласа разказа на него и на брат му героичната историята на техния родител.
–Палавници мои, вашият татко беше широко скроен човек. Съгражданите ни оцениха неговите качества и го избраха за кмет, най-младия кмет в историята на областта. Той всеотдайно се посвети на града ни и направи много за него. Обаче за голямо нещастие трябваше да иска от директора на полицията партизанският отряд, подвизаващ се в Странджа планина, да бъде ликвидиран. Това действие му навлече осъждането на петнадесет години затвор.
Те го слушаха, навели русички глави, а когато си отидоха у тях, доразпитаха плахо своята майка. Рано повяхналата Невена Калоянова, с очи, в които винаги имаше застинали сълзи, кротко им обясни:
– Орлетата ми, хората, които се криеха из пустеещите местности, бяха лоши. Нападаха мандри, кошари с овце, къщи на заможни селяни, ето защо татко ви беше принуден да настоява за изпращане на полиция.
–И полицаите какво вършеха? – двете момчета заковаха трескави погледи в майка си.
Тя тихо промълви:
– Стреляха … Баща ви много се измъчваше … След подписване на подобен документ трудно заспиваше … Бълнуваше … Обаче чувството му за отговорност пред беззащитните не му позволяваше по друг начин да постъпи. Милички орли, татко ви беше техен закрилник …
Но учителката в отделенията, класната в прогимназията, преподавателката по литература в гимназията с искрен патос говореха, че партизаните са най-светите личности, защото са жертвали живота си, за да възцарува по-хуманно общество. И всеки, който ги е преследвал и убивал, е народен предател. Тези думи падаха като камъни върху сърцето на Климент.
Вечерта, в малкия си апартамент, той трескаво продължи да мисли за своята съдба, за съдбата на родителите си…
През шестата година от излежаване на присъдата Тома Калоянов възроптал, че държат без храна болни затворници, защото не успявали да изпълнят определената им работа за деня. Смелите му думи разгневили управата. Бил съблечен гол. Жестоко бит с камшици и метални прътове. После разпънат на кръст и за назидание разнасян от килия в килия докато издъхнал.
Косъмчетата по ръцете на Климент се изправиха …
В неговите очи баща му беше герой. Но и той, и Дамян смятаха, че отдавна е забравен. Обаче за тяхна голяма изненада в края на месеца ги поканиха да присъстват на заседание на Общинския съвет. По време на сесията общинарите въодушевено започнаха да обсъждат коя улица да бъде преименувана на името на Тома Калоянов. Двамата братя с развълнувани гласове си пошушнаха колко хубаво би било майка им да е жива и да е тук, между тях. Обилна кръв нахлу в слепоочията им, когато директорът на местния исторически музей, високият, с аскетична осанка, господин Малеев, посветил живота си в изследване миналото на градчетата и селата опасли като подкова равнинния бряг, с ясен тон заговори:
–Уважаеми господа, благодарение далновидността и упоритостта на кмета Тома Калоянов в близост до централния вход на морската градина са построени концертна зала с акустика, равняваща се на акустиката на Виенската опера и художествена галерия, която поради уникалното осветление, поставено от германски специалисти, избрани лично от Калоянов, и до днес е желано място за излагане на картини. Искам да обърна внимание и на достойното му поведение в концлагера, за което с възторг разказват очевидци. Това са аргументите ми да предложа централният площад в града да бъде преименуван на името на големия човек Тома Калоянов.
– Всички ние, неговите съграждани, се гордеем с галерията и концертната зала, тъй като в тях се провеждат културни събития с участието на инструменталисти и художници от Париж, Филаделфия, Йоханесбург – удари заключителния акорд пианистът Анастас Карагьозов, най-възрастният от общинските съветници.
Дамян и Климент напуснаха залата с навлажнени очи.
–Браток, канара падна от сърцето ми – радост и болка вибрира- ха в гласа на Климент.
–И от моето. Не мога да ти опиша какво става в душата ми.
–Искаш ли да отпушим тапите, като изпием заедно кана бяло вино?
–Не. По-добре да се разходим по любимата ти плажна ивица.
Засмени, тръгнаха към морската градина. Отдавна не бяха се чувствали толкова близки. Това, че изпитваха едно и също вълнение, утрояваше силата на изживяването. Очите им, сини като ясното в момента небе, искряха от щастие.
Климент се прибра вкъщи ведро усмихнат. Площад ще носи името на баща му! Цял следобед тази мисъл го изпълваше със самочувствие. Но тук, между четирите стени на гарсониерата, започна да го боде въпросът какво той е направил през своя живот.
Излезе на терасата. В малкото разстояние, оставено между двете отсрещни кооперации, като в рамка се виждаше морето и остров Павел. Това късче земя бе кръстено на Павел Хаджихристов, заможен човек, живял по време на турското робство. Той построил там черква с камбана, огласяща цялото крайбрежие. Гръмогласният й звън не допаднал на местния валия и поробителят заповядал камбаната да бъде свалена. Павел вярвал, че божественият й ек разбужда съзнанието на неговите сънародници, ето защо не изпълнил волята му. За дързостта заплатил с главата си. При управлението на комунистите тази християнска обител почти рухна. Но след Голямата Промяна един от жителите на града, лекарят Аристотел Милтиядов, със сума получена от реституцията на имот на дядо му и благословията на Сливенския владика , изгради нов храм. В момента заобленият му купол, огрян от последните лъчи на слънцето, загадъчно блестеше. Климент впери тъжен поглед към молитвения дом и с болка си помисли, че дори деца не създаде. Брат му имаше син, дъщеря, а той … стар ерген!
През своите шестдесет и осем години бе обичал две момичета. За първи път се влюби в съученичката си Андрея Кузнецова, но тя емигрира във Франция. Втората му любов бе чувствената и обаятелна Ана Кирилова, която имаше брат, болен от шизофрения, ето защо майка му, със сълзи на очи, се противопостави на неговия избор.
–Моля те! Доведи ми друга снаха. Моля те…
Обаче Климент така и не можа да срещне девойка, събуждаща радост от живота, когато е с нея. И остана сам.
И Григор Бакърджиев се бе разминал със семейното щастие. Но не личеше, че за него не се грижи съпруга. Винаги беше с изгладена риза и с панталон без нито едно петънце. И колко лъчист поглед имаше! В паметта на Климент ясно оживя достолепната фигура на стареца. Остана изненадан. С толкова много приятели, съседи, колеги бе бродил из Славеевите възвишения, обаче спомените за тях бяха безлични, докато образът на Григор Бакърджиев, особено в последно време, често го спохождаше.
Дните на Климент отново потекоха равно и сиво. Но вибрациите на откритието, че единствено мисълта за туриста, разчиствал горските пътеки, живее в паметта му, подобно на звън от великденски камбани, започнаха да будят неговата душа. Климент все по-често си мислеше за баща си. По-рано паметта за осъдения родител го изпълваше с тревожна несигурност, а сега в съзнанието му се появяваше заседателната зала на Общинския съвет. Виждаше петдесет и една ръце, вдигнати в подкрепа на това площад “Ленин” да бъде преименуван на името на кмета Тома Калоянов. И сърцето му се изпълваше с чувство за удовлетворение. Мислеше си и за съдбата на непокорния Павел Хаджихристов, за жеста на Аристотел Милтиядов и нещо огънато, свито в него се надигна, изправи се. Крачките му станаха по-твърди, гласът му по-решителен. Мечтата да срещне своята половинка, с която да заживеят заедно, разлисти клони и се превърна в нежна увереност, изпълваща го със сили. Това ново състояние му даде смелост братски да поговори с колегите си за почивните дни.
Отначало те решително отказаха:
–Не!
–Ще си загубим заплатите.
–На всеки един от нас се падат по двадесет безработни, които с нетърпение очакват да сгрешим. И да ни уволнят.
Климент също се страхуваше. Ушите му забучаваха при мисълта, че може да им покажат “червен картон”. Той започваше пламенно да си повтаря: “Аз съм смел! Хляб и сол ще ям, но край на покорството!” И постепенно в душата му нахлуваше спокойствие и продължаваше да говори на жените от рецепцията, на мъжете от охраната, че не трябва да бъдат с робски души. И най-после успя да ги убеди. Малко преди Гергьовден с категорични гласове заявиха на управителя, закръгленичкия като каца за зеле Янчо Секулов, че настояват да им осигури петдневна работна седмица. За техен късмет честите проверки бяха започнали да изкарват от равновесие шефа им, чиято единствена цел бе да стане милиардер. По пътя към постигането й безочливо прегазваше разпоредби и закони. Обаче в последно време непрекъснато сънуваше инспектори по труда, които с месеци не излизат от хотела му. За да изпъди подлудяващите го кошмари, през юни назначи още три администраторки и двама охранители и вече всяка седмица Климент разполагаше с четиридесет и осем часа свободно време. Реши част от него да прекарва на Славеевите възвишения. Обичаше тази местност, тъй като пленителната красота на цветята и билките, растящи от ранна пролет до късна есен, на снежнобелите поляни през зимата, на невероятния изглед към морето, го изпълваха с чувство, че е прекрасно да се живее.
В навечерието на следващите почивни дни с развълнувано сърце се отби в най-добре заредения железарски магазин. Дълго избира лозарска ножица, голям нож, коса. На връщане случайно мина край дома за деца, лишени от родителски грижи и го споходи идеята да предложи на директора през ваканциите да води желаещите малчугани по горските пътеки. Вечерта старателно подреди покупките в раницата, а на сутринта усмихнат тръгна към Славеевите възвишения.
__________________
Голямата Промяна* – смяна на тоталитарното управление на БКП с многопартийно.
Съветски Съюз* – съюз на републики с население, живяло в рамките на бившата Руска империя през периода 1922-1991.